Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Счупен врат? — попита Томсън, като надничаше заинтригувано.

— Да, но не само това. — Пръстът на Джо мина по линията на фрактурата. — Виждате ли тук? Костта не е просто счупена. Някой се е опитал да отреже главата на тази дама. С тъпо острие — заключи доволно.

Хорас Томпсън ме гледаше питащо.

— Как разбрахте, че е убита, доктор Рандал?

Усетих как кръвта нахлува в лицето ми.

— Не знам. Аз… тя… се чувстваше така.

— Наистина ли? — Той примигна няколко пъти, но не настоя. — Колко странно.

— Тя постоянно го прави — информира го Джо, като гледаше с присвити очи бедрената кост, която измерваше с шублер. — Предимно с живи хора обаче. Най-добрият диагностик, когото съм виждал. — Остави шублера и взе малка пластмасова линийка. — Пещера , казвате?

— Мислим, че е било… ъъъ, тайно погребение на роби — обясни господин Томсън, като се изчерви, и аз внезапно осъзнах защо изглеждаше толкова смутен, когато разбра кой от нас е доктор Абърнати, при когото го бяха изпратили. Джо го стрелна внезапно с поглед, но се наведе пак над костите. Все си припяваше „Сухи, сухи кости“, докато мереше отвора на пелвиса, после стана и се концентрира върху тибията. Накрая се изправи, клатейки глава.

— Не е робиня.

Хорас примигна.

— Трябва да е била. Нещата, които намерихме при нея… ясно африканско влияние…

— Не — каза равно Джо. Потупа по дългата бедрена кост на бюрото му. Нокътят му изтрака по нея. — Не е била черна.

— Как разбрахте? От костите? — Хорас Томсън бе видимо развълнуван. — Но аз си мислех… онзи труд на Янсен… теориите за расовите физически разлики… — Той се изчерви и не можа да довърши.

— О, има ги — каза Джо, много сухо. — Ако сте решили да мислите, че черните и белите са еднакви под кожата, моля, но науката не смята така. — Обърна се и взе една книга от лавицата зад него. Таблици на скелетните вариации , гласеше заглавието.

— Погледнете тук — подкани го Джо. — Ще видите разлики при много кости, но особено при костите на краката. Черните имат съвсем различно съотношение фемур към тибия от белите. А тази дама — посочи скелета на бюрото — е от бялата раса. Без съмнение.

— О — прошепна Хорас Томсън. — Е, ще трябва да си помисля. Искам да кажа, че беше много мило от ваша страна да прегледате костите. Много благодаря — добави той и смутено се поклони. Ние тихо го гледахме как събира костите в кутията от сладка царевица и после излиза, като спря на вратата да ни кимне отново.

Джо се изсмя, щом вратата се затвори след него.

— Искаш ли да се обзаложим, че ще я отнесе при Рютгерс за второ мнение?

— Учените не се отказват лесно от теориите си — свих рамене аз. — Живях достатъчно дълго с такъв.

Джо пак изсумтя.

— Така е. Е, след като се оправихме с господин Томсън и неговата мъртва бяла дама, какво мога да сторя за теб , Ел Джей?

Поех дълбоко дъх и се обърнах към него.

— Имам нужда от честно мнение от човек, на когото мога да разчитам, че ще е обективен. Не — поправих се, — имам нужда от мнение и после може би от услуга.

— Няма проблем — увери ме той. — Особено за мнението. Те са ми специалност. — Седна пак в стола си, отвори очилата със златни рамки и ги сложи на широкия си нос. После събра ръце на гърдите си и ми кимна. — Давай.

— Привлекателна ли съм сексуално? — попитах аз. Очите му винаги ми напомняха за карамелени капки с топлия си златистокафяв блясък. Сега станаха съвършено кръгли и приликата се засили.

После се присвиха, но той не отговори веднага. Огледа ме внимателно, от глава до пети.

— Това е някакъв капан, нали? Отговарям ти и една феминистка изскача иззад врата и крещи „Мръсно прасе!“, после ме удря по главата с плакат, на който пише „Кастрирайте мъжете шовинисти“. Нали?

— Не — уверих го. — Общо взето, ми трябва точно отговор на мъж сексист и шовинист.

— Е, добре. Щом го изяснихме. — Той поднови огледа си, като присви още очи, щом се изправих.

— Кльощава бяла мадама с твърде много коса, но страхотен задник — каза накрая. — Хубави цици — добави със сърдечно кимване. — Това ли искаше да знаеш?

— Да — отвърнах и отпуснах скованата си поза. — Точно това исках да знам. Не е въпрос, който можеш да зададеш на всеки.

Той сви устни в тихо изсвирване, после отметна глава назад и се засмя.

— Лейди Джейн! Хванала си си мъж !

Усетих как кръвта се вдига към бузите ми, но се опитах да запазя достойнство.

— Не знам. Може би. Само може би.

— Да бе, може би! Крайно време беше!