Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Хорас Томсън, да — каза младежът, като примигна леко. — Донесох ви, ъъъ, мостра… — Махна с ръка към картонената кутия.

— Да, точно така. Ще се радвам да я погледна, но мисля, че доктор Рандал тук може също да ни е от помощ. — Той ме погледна с дяволита искра в очите. — Просто искам да видя дали можеш да го направиш и на мъртвец, Ел Джей.

— Какво да направя на мъртвец… — започнах аз, когато той бръкна в отворената кутия и внимателно извади един череп.

— О, красота — рече с удоволствие и го завъртя напред-назад.

„Красота“ не беше първата дума, която ми дойде на ум; черепът бе на петна и много обезцветен, костта беше станала тъмнокафява. Джо го отнесе до прозореца и го вдигна към светлината, палците му погалиха малките издатини над очните кухини.

— Красавица — каза той тихо, като говореше колкото на черепа, толкова на мен и на Хорас Томсън. — Напълно развита, в зряла възраст. Може би в края на четирийсетте, средата на петдесетте. Имате ли краката? — попита той, като се обърна рязко към пълния младеж.

— Да, тук са — увери го Хорас Томсън и бръкна в кутията. — Всъщност разполагаме с цялото тяло.

Хорас Томсън вероятно беше от офиса на съдебния лекар. Понякога носеха на Джо тела, открити в околността и много разложени, за експертното му мнение относно причината за смъртта. Това изглеждаше значително разложено.

— Ето, доктор Рандал. — Джо се наведе и внимателно сложи черепа в ръцете ми. — Кажете ми дали тази дама е била в добро здраве, докато аз прегледам краката ѝ.

— Аз ли? Аз не съм съдебен лекар. — Все пак автоматично погледнах надолу. Черепът или беше много стар, или е бил изложен дълго време на влиянието на атмосферните условия; костта бе гладка, с блясък, който по-скорошните кости нямаха, на петна и обезцветена от абсорбирането на пигментите в пръстта.

— О, добре — казах и завъртях бавно черепа в ръцете си, като изреждах мислено всяка кост. Гладката арка на теменната кост, споена със стръмнината на темпоралната кост, с малка издатина там, където започва челюстният мускул, стърчащ израстък, който се слива с челюстната кост в елегантна извивка. Имала е красиви скули — високи и широки. Зъбите на долната челюст бяха запазени — прави и бели.

Дълбоки очи. Вдлъбнатата кост зад очните кухини тънеше в сянка; дори като наклоних черепа настрани, не можах да видя цялата кухина. Той беше лек в ръцете ми, а костите изглеждаха крехки. Погалих челото и ръката ми продължи нагоре, чак зад тилната кост, пръстите ми търсеха тъмната дупка в основата, форамен магнум, където всички сигнали от нервната система преминават от и към мозъка.

После го задържах до корема си, затворих очи и почувствах мъка, която изпълни кухината на черепа като течаща вода. И някакво странно чувство… на изненада?

— Някой я е убил — казах аз. — Не е искала да умре. — Отворих очи и видях, че Хорас Томсън се взира в мен, ококорен и блед. Подадох му черепа, много внимателно. — Къде я намерихте?

Господин Томсън се спогледа с Джо, после се обърна към мен, веждите му още бяха извити.

— Тя е от една пещера на Карибите. С нея бяха открити много артефакти. Мислим, че вероятно е на сто и петдесет или двеста години.

— Какво?

Джо се ухили широко, наслаждавайки се на шегата.

— Нашият приятел господин Томсън е от антропологичния факултет на Харвард — каза той. — Неговият приятел Уиклоу ме познава. Помоли ме да погледна този скелет и да им кажа каквото мога за него.

— Ужасен си! — казах възмутено. — Помислих си, че това е неидентифицирано тяло от съдебна медицина.

— Е, тя е неидентифицирана — изтъкна Джо. — И определено ще си остане такава. — Започна да рови из кашона като териер. На капака пишеше „Сладка царевица“.

— Я да видим какво си имаме тук? — рече той и много внимателно извади найлонова торба с гръбначни прешлени.

— Тя беше на парчета, когато я намерихме — обясни Хорас.

— О, тилната кост е свързана с… шийния прешлен — пропя тихо Джо, като подреждаше гръбначните прешлени по края на бюрото. Дебелите му пръсти се стрелкаха умело по костите и ги подравняваха. — Той е свързан с… гръбначните прешлени…

— Не му обръщайте внимание — казах на Хорас. — Само ще го окуражите.

— А сега чуйте… словото… Божие! — завърши той триумфално. — Господи, Ел Джей, виж тук! — С Хорас Томсън се наведохме послушно над редицата шипести гръбначни прешлени. На широкия аксис имаше дълбока пукнатина и фрактурата минаваше през центъра на костта.