Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Тези малки жълти пликчета вероятно бяха отговорни за повече инфаркти, отколкото тлъстият бекон за закуска. Моето сърце също се сви като юмрук, а после започна да бие някак тежко и неприятно.

Дадох бакшиш на куриера и тръгнах с телеграмата по коридора. Изглеждаше ми важно да не я отворя, докато не съм стигнала до относителната сигурност на банята, сякаш тя беше някаква бомба, която можеше да бъде обезвредена под вода.

Пръстите ми трепереха и аз едва отворих плика, седнах на ръба на ваната и притиснах гръб към плочките на стената за опора.

Беше кратко съобщение — разбира се, шотландците бяха пестеливи на думи, помислих си, колкото и да беше абсурдно.

ОТКРИХМЕ ГО ТОЧКА ЩЕ СЕ ВРЪЩАШ ЛИ СКОРО ВЪПРОСИТЕЛНА РОДЖЪР

Сгънах внимателно телеграмата и я прибрах в плика. Седях там и се взирах в него много дълго време. После станах и отидох да се облека.

Джо Абърнати седеше зад бюрото си и гледаше смръщен малкото правоъгълниче от картон, което държеше в две ръце.

— Какво е това? — попитах аз, като седнах безцеремонно на ръба на бюрото му.

— Визитна картичка. — Подаде ми я, като изглеждаше едновременно развеселен и подразнен.

Беше бледосива, от релефен скъп картон и отпечатана с елегантен серифен шрифт. Мохамед Исмаил Шабаз III , пишеше в средата, с адрес и телефон отдолу.

— Лени? — попитах през смях. — Мохамед Исмаил Шабаз трети ?

— Аха. — Веселието като че ли взимаше връх. Златният зъб проблесна за миг, когато Джо взе обратно картичката. — Казва, че няма да приеме име на бял мъж, нито робско име. Ще си върне африканското наследство — рече иронично. — Добре, казах; и го питам — ще се разхождаш с кост, провряна през носа ли? Не стига, че си пусна ей такава коса — и той описа кръг около късо подстриганата си глава — и се разхожда с нещо, което му стига до коленете и изглежда така, сякаш сестра му го е направила в час по трудово. Не, Лени — извинявай, Мохамед, — трябва да е африканец докрай.

Джо махна с ръка към прозореца и неговата специална гледка към парка.

— Казвам му, огледай се, човече, да виждаш някъде лъвове? Да ти прилича на Африка? — Облегна се в тапицирания си стол и протегна крака. Поклати примирено глава. — Няма смисъл да се говори с момче на тази възраст.

— Вярно е — казах. — Но какво е това „трети“?

Отговори ми пак златно проблясване.

— Е, той все говори за „изгубена традиция“ и за „липсващата история“, и тем подобни. Казва: „Как ще си държа главата изправена, как ще погледна всички онези типове в «Йейл», които имат фамилии като Кадуоладър Четвърти или Сюъл Лодж Младши, когато дори не знам името на дядо си, не знам откъде произхождам?“

Джо изсумтя.

— Казах му, искаш да знаеш откъде произхождаш, така ли хлапе, погледни в огледалото. Не е от „Мейфлауър“, нали?

Той взе пак визитката и неохотно се усмихна.

— Той казва, че ако ще си връща наследството, защо да не стигне докрай? Ако дядо му няма да му даде име, тогава той ще даде на дядо си такова. И единственият проблем с това — рече, като ме погледна, извил вежда, — е, че това ме прави нещо като среден в потомството. Сега ще трябва да съм Мохамед Исмаил Шабаз Младши, за да може Лени да бъде „горд афроамериканец“. — Отблъсна се от бюрото, свел брадичка към гърдите си, и се вгледа мрачно в сивата визитна картичка.

— Ти си късметлийка, Ел Джей — каза той. — Поне Бри не те тормози да те пита кой е дядо ѝ. Трябва да се тревожиш само дали ще вземе дрога и дали ще забременее от някой негодник, който ще се омете към Канада.

Засмях се с немалко ирония.

— Само ти така си мислиш.

— Нима? — Изви заинтригувано вежда към мен, после свали очилата със златни рамки и ги избърса с края на вратовръзката си. — Е, как беше в Шотландия? — попита, като ме гледаше. — На Бри хареса ли ѝ?

— Още е там — казах аз. — Търси нейното минало.

Джо отвори уста да каже нещо, но колебливо почукване по вратата го прекъсна.

— Доктор Абърнати? — Един пълен млад мъж с тениска надникна плахо в кабинета, наведен над голяма картонена кутия, която стискаше към големия си корем.

— Наричай ме Исмаил — каза сърдечно Джо.

— Какво? — Младежът отвори леко уста и погледна към мен с объркване, примесено с надежда. — Вие ли сте доктор Абърнати?

— Не — отвърнах, — той е, когато е на себе си. — Станах от бюрото и придърпах надолу полата си. — Сега ще те оставя, Джо, но ако по-късно имаш време…

— Не, остани за малко, Ел Джей — прекъсна ме той, като се изправяше. Пое кутията от младежа, после му стисна официално ръката. — Вие трябва да сте господин Томсън? Джон Уиклоу ми се обади, че ще дойдете. Радвам се да се запознаем.