Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Дъщеря ти? — За миг не можех да продумам. Значи той си бе уредил нова работа и си имаше нова любовница. Явно го планираше от доста време. Цял нов живот… но не и с Бриана.

— Моята дъщеря — каза той спокойно. — Ти можеш да я посещаваш когато пожелаеш, разбира се…

— Ах… ти… гадно… копеле! — казах аз.

— Бъди разумна, Клеър. — Погледна ме надуто, явно избрал план А, страдалческо търпение, което пазеше за студенти двойкаджии. — Ти почти не се прибираш. Ако и мен ме няма, кой ще се грижи подобаващо за Бри?

— Говориш, сякаш е на осем, а не почти на осемнайсет! За бога, тя е вече почти възрастна.

— Още по-основателна причина да се нуждае от грижи и надзор — сопна се той. — Ако беше видяла това, което аз съм видял в университета… пиенето, наркотиците…

— Виждала съм го — казах през зъби. — От доста отблизо в спешното отделение. Бри едва ли…

— Напротив, по дяволите! Момичетата на нейната възраст не са разумни… тя ще тръгне с първия срещнат…

— Не ставай идиот! Бри е много разумна. Освен това всички млади хора експериментират, така се учат. Не можеш да я държиш в пашкул цял живот.

— По-добре в пашкул, отколкото с някой шибан чернокож! — извика ми той. На скулите му бяха избили червени петна. — Като майка си, а? Но тая няма да стане, не и ако зависи от мен!

Станах от леглото и се втренчих в него.

— Ти нямаш никакво шибано право да решаваш нищо за Бри или за каквото и да било! — Треперех от гняв и трябваше да стисна юмруци до тялото си, за да не го ударя. — И имаш огромната наглост да ми казваш, че ме напускаш, за да живееш с последната от поредицата любовници, и да намекваш, че имам връзка с Джо Абърнати? Това намекваш, нали?

Той имаше достатъчно приличие да сведе леко очи.

— Всички си го мислят — промърмори. — През цялото време си с този мъж. Същото е, що се отнася до Бри. Да я въвличаш в… ситуации, в които е изложена на опасност, и… сред такива хора…

— Черни хора, това ли имаш предвид?

— Да, това, мамка му — рече той, като вдигна към мен пламналите си очи. — Достатъчно е, че Абърнати е на всяко парти у дома, макар че поне е образован. Но онзи дебелак, когото срещнах у тях, с племенните татуировки и калта в косата? Онова отвратително влечуго с мазния глас? А и малкият Абърнати, който денонощно се върти около Бри, води я на манифестации и сборища, на оргии с най-долните пропаднали…

— Не мисля, че има горни пропаднали — рекох аз, потискайки неподобаващия порив на смях при неласкавото, но точно описание, което Франк даде на двама от най-разкрепостените приятели на Ленард Абърнати. — Знаеш ли, че Лени вече се нарича Мохамед Исмаил Шабаз?

— Да, той ми каза — отвърна рязко, — и аз сега рискувам дъщеря ми да стане госпожа Шабаз.

— Не мисля, че Бри има подобни чувства към Лени — уверих го, като едва потисках раздразнението си.

— И няма да има. Тя идва в Англия с мен.

— Не и ако не иска — отвърнах абсолютно категорично.

Без съмнение усетил, че позата му го поставя в неизгодно положение, Франк стана от леглото и започна да си търси чехлите.

— Нямам нужда от твоето позволение, за да заведа дъщеря си в Англия — рече той. — И Бри е все още непълнолетна, така че отива където кажа. Ще съм ти благодарен, ако ѝ намериш медицинския картон; ще го искат в новото училище.

— Твоята дъщеря ли? — казах отново. Едва усещах студа в стаята, бях толкова ядосана, че цялата горях. — Бри е моя дъщеря и няма да я водиш никъде!

— Не можеш да ме спреш — изтъкна той с вбесяващо спокойствие, като взе халата си от края на леглото.

— Мога и още как. Искаш да се разведеш с мен? Чудесно. Използвай каквото основание искаш — с изключение на изневяра, което мога да докажа, защото такава не съществува. Но ако се опиташ да отведеш Бри, аз имам какво да кажа за изневерите. Искаш ли да знаеш колко много от твоите зарязани любовници дойдоха при мен, за да ме молят да те оставя?

Той отвори изумен уста.

— Казах на всички, че бих те зарязала на минутата, ако пожелаеш. — Скръстих ръце и пъхнах длани под мишниците си. Започвах отново да усещам студа. — Чудех се защо така и не пожела, но сигурно е било заради Бриана.

Лицето му беше станало съвсем бяло и светлееше като череп в сумрака от другата страна на леглото.

— Е — рече той, в жалък опит да възвърне самообладанието си, — не биваше да мисля, че ще имаш нещо против. Не че някога си правила нещо, за да ме спреш.