Нагласих термостата, проверих ключалките на прозорците и вратите и дали котлоните са изключени. Нямаше какво друго да правя. Осемнайсет години тази вечерна рутина включваше и отбиване в стаята на Бриана, но не и откакто тя замина да учи.
Движена от навика и от някакъв натрапчив порив, аз отворих вратата на стаята ѝ и светнах лампата. Някои хора се привързват към вещи, а други не. Бри се привързваше; почти всеки сантиметър от стените бе зает от плакати, снимки, сухи цветя, парченца рисувани платове, грамоти в рамки и тем подобни.
Някои хора успяват да наредят някак всичко около себе си, така че предметите придобиват не само свое значение и връзка с другите неща около тях, но и нещо повече — излъчваха аура, която принадлежеше не само на тях, но и на невидимия им собственик. Тук съм, защото Бриана ме сложи тук — сякаш казваха нещата в стаята. — Тук съм, защото тя е каквато е.
Беше странно, че притежава това. Франк също го притежаваше; когато отидох да изпразня кабинета му в университета след смъртта му, си помислих, че е като вкаменен къс от някакво отдавна изчезнало животно; книги, листове и малки боклучета пазеха формата, консистенцията и тежестта на съзнанието, което бе обитавало това пространство.
При някои от предметите на Бриана връзката с нея беше очевидна — снимки на мен, на Франк, на Бозо, на приятели. Парченца платове, които сама бе оцветила както ѝ харесваше — ярко тюркоазено, дълбоко индигово, магента и ясно жълто. Но другите неща — защо пръснатите по бюрото ѝ сухи рапанчета ще ми говорят „Бриана“? Или заоблената буца пемза, взета от плажа на Труро, неразличима от стотици хиляди такива — освен поради факта, че тя я беше взела?
Мен не ме биваше с вещите. Нямах порив нито да ги притежавам, нито да украсявам — Франк често се оплакваше от спартанската мебелировка в дома ни, докато Бриана не порасна достатъчно, за да се намеси. Дали това се дължеше на номадското ми детство или просто си бях такава, не знам, но аз живеех повече вътре в себе си и нямах желание да променям средата, за да ме отразява.
Джейми беше същият. Той имаше много малко, дребни вещи, които винаги носеше в спорана си, за удобство или като талисмани, но освен тях не притежаваше и не пазеше почти нищо. Дори по време на кратките периоди, в които живеехме в лукс в Париж, и по-дългия период на спокойствие в Лалиброх, той никога не показа някаква склонност към притежаване на вещи.
Сигурно и при него това се определяше от обстоятелствата на младостта му, когато беше живял като преследвано животно и никога не бе притежавал нищо, освен оръжията, с които да се защитава. Но вероятно това му бе просто вродено — тази изолация от света на вещите, това усещане за самодостатъчност, — едно от нещата, които ни караха да търсим завършеност чрез другия.
И все пак беше странно, че Бриана толкова много прилича и на двамата си бащи, по различни начини. Казах мислено лека нощ на призрака на отсъстващата си дъщеря и изключих лампата.
Мисълта за Франк тръгна с мен към спалнята. Гледката на голямото двойно легло, с гладко опъната тъмносиня сатенена покривка, го върна внезапно и много живо в ума ми, по начин, по който не бях мислила за него от много месеци.
Предполагах, че вероятността за предстоящото ми заминаване ме накара да се замисля за него сега. Тази стая — това легло, всъщност — бе мястото, където се бях сбогувала с него завинаги.
* * *
— Няма ли да си лягаш, Клеър? Минава полунощ. — Франк ме погледна над книгата си. Вече си беше легнал и четеше книгата, опряна на коленете му. Басейнчето светлина от лампата го караше да изглежда така, сякаш се носеше в топъл мехур, блажено изолиран от студения мрак на стаята. Беше началото на януари и въпреки усилията на парното единственото топло място в къщата бе леглото, под дебелите завивки.
Усмихнах му се и станах от стола, като свалих дебелия вълнен халат от раменете си.
— Задържам ли те? Съжалявам. Просто мислих за операцията сутринта.
— Да, знам — рече той сухо. — Личеше си по изражението ти. Очите ти бяха станали стъклени, а устата ти беше отворена.
— Извинявай — казах отново, със същия тон. — Не съм виновна за израженията си, докато мисля.
— Но каква полза има да го мислиш? — попита той, като пъхна разделителя в книгата. — Направила си каквото си могла — като се тревожиш сега, ще промениш ли… о, както и да е. — Сви подразнено рамене и затвори книгата. — Вече съм го казвал.
Читать дальше