Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Той пак се усмихна, показвайки златния си зъб.

— Сещаш ли за някой по-подходящ? Освен това го гледам и слушам безплатно по радиото и телевизията всяка нощ. Преди забавлявах мама — тя искаше да стана проповедник. — Усмихна се почти печално. — Ако говорех като Уолтър Кронкайт там, където живеехме тогава, нямаше да доживея да уча медицина.

В този миг харесах още повече Джо Абърнати.

— Надявам се, че майка ти не е била разочарована, че си станал лекар вместо проповедник.

— Да ти кажа истината, не съм сигурен — ухили се пак той. — Когато ѝ казах, тя се втренчи в мен за минута, после въздъхна тежко и каза: „Е, поне ще можеш да ми купуваш по-евтино лекарството за ревматизъм.“

Засмях се.

— Съпругът ми не посрещна новината, че ще стана лекар, с чак такъв ентусиазъм. Втренчи се в мен и накрая каза, че ако се отегчавам, мога да стана доброволка, от онези, които пишат писма на хората в старческите домове.

Очите му бяха златистокафяви, като карамел. В тях проблясваше искрица хумор, когато се вгледаха в мен.

— Да, хората все още смятат, че имат право да ти кажат в лицето, че не можеш да правиш онова, което правиш. „Защо си тук, малка женичке, а не у дома да се грижиш за мъжа и детето?“ — имитира той.

Ухили се лукаво и ме потупа по ръката.

— Не се тревожи, рано или късно ще се откажат. Вече почти не ме питат защо не чистя тоалетните, както Бог ми е отредил.

Тогава една сестра дойде да ми каже, че моят апендикс се е събудил, и аз трябваше да тръгна, но приятелството, започнало със страница 42, разцъфтя и Джо Абърнати стана един от най-добрите ми приятели; вероятно единственият ми близък човек, който напълно разбираше какво правя и защо.

Усмихнах се леко, докато докосвах релефната корица. После се наведох напред и оставих пак книгата в джоба на седалката. Вероятно не исках бягство точно сега.

Навън озарен от луната облак скриваше земята под нас. Нагоре всичко бе тихо, красиво и спокойно, в пълен контраст със смута, царящ в живота отдолу.

Имах странното чувство, че съм потопена, неподвижна, обгърната от самота, дори тежкото дишане на жената до мен бе само част от белия шум, който създава тишина, заедно с хладния порив на климатиците и шума от стъпките на стюардесите по килима. В същото време знаех, че се носим през въздуха и прекосяваме стотици мили в час към някаква цел — а дали тя ще е безопасна, можехме само да се надяваме.

Затворих очи. В Шотландия Роджър и Бри търсеха Джейми. Отпред, в Бостън, ме чакаше работата — и Джо. А самият Джейми? Опитах се да прогоня тази мисъл, решена да не мисля за него, докато не взема решение.

Усетих леко разрошване на косата си, един кичур докосна бузата ми, като лек допир на любовник. Но явно бе само въздушен порив от вентилацията над мен и въображението ми, което накара задушната миризма на парфюм и цигари внезапно да добие дъх на вълна и изтравниче.

Най-сетне у дома, в къщата на Фюри Стрийт, където бях живяла с Франк и Бриана почти двайсет години. Азалиите до вратата не бяха умрели напълно, но листата им висяха унило и спечената пръст под тях бе покрита с паднали листа. Лятото беше горещо — както винаги в Бостън — и августовските дъждове не бяха дошли, макар че вече бе средата на септември.

Оставих багажа си до предната врата и отидох да пусна маркуча. Той бе лежал на слънцето; зелената гумена змия бе така гореща, че изгори ръката ми, и аз я запрехвърлях от длан на длан, докато тя оживя от шума на водата, изви се и изплю струя.

Не харесвах азалиите чак толкова много, че да започна от тях. Щях да ги изкореня отдавна, но не исках да променям нито един детайл от къщата след смъртта на Франк, заради Бриана. За нея бе достатъчен шок да изгуби баща си и да започне университет в една и съща година, нямаше нужда от още промени. Бях пренебрегвала къщата от много време; можех да продължа да го правя.

— Добре! — казах сърдито на азалиите и спрях водата. — Надявам се, че сте доволни, защото няма да получите повече. Сега искам аз да пийна нещо. И да се изкъпя — добавих, като видях опръсканите им с кал листа.

Седях по халат на ръба на голямата вана и гледах как водата се излива и мехурчетата в облаците парфюмирана пяна. Пара се вдигаше от развълнуваната повърхност; водата щеше да е твърде гореща.

Спрях я — едно бързо завъртане на кранчето — и останах седнала за миг, къщата около мен бе тиха, ако не се брои пукането на мехурчетата във ваната, слабо като звуците от далечна битка. Осъзнавах съвършено ясно какво правя. Правех го, откакто стъпих на борда на „Летящия холандец“ в Инвърнес и усетих как релсите оживяват под краката ми. Изпитвах се.