Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Докато студът от дъжда ме напускаше, все още бях неспокойна, по очевидни причини. Не много отдавна бях седяла до друго импровизирано легло, посред нощ, и мислех за смъртта и за брака. Бях изоставила мислите, започнати в гората, докато бързахме към Лалиброх, и сега те продължиха въпреки волята ми.

Франк го беше направил от чувство за чест — да ме задържи като съпруга и да отгледа Бриана като своя. Честта и нежеланието да отхвърли отговорността, която чувстваше като своя. Е, сега пред мен лежеше друг мъж на честта.

Лери и дъщерите ѝ, Джени и семейството ѝ, шотландските затворници, контрабандистите, господин Уилъби и Джорди, Фъргъс и селяните — колко още отговорности бяха тежали на раменете на Джейми през всички тези години? Смъртта на Франк ме бе освободила от една от моите отговорности; самата Бриана от друга. Управата на болницата, в голямата си премъдрост, бе отрязала единствената останала връзка, която ме свързваше с онзи живот. Преди можех, благодарение на помощта на Джо Абърнати, да се облекча от по-дребните отговорности, да възлагам задачи.

Джейми не беше предупреден, нито бе имал избор относно завръщането ми в живота му; нямаше време да вземе решения или да разреши конфликти. А той не бе човек, който ще изостави отговорностите си, дори заради любовта.

Да, беше ме излъгал. Не ми се довери, че ще призная отговорностите му, ще го подкрепя — или ще го напусна, — както изискваха обстоятелствата. Беше се изплашил. Аз също; страхувах се, че няма да избере мен, ако бъде изправен между една двайсетгодишна любов и настоящо семейство. Затова избягах.

Кого заблуждаваш, Ел Джей? — чух гласа на Джо Абърнати, подигравателен и изпълнен с обич. Бях избягала към Крейг на Дун с бързината и решимостта на осъден, който се качва на бесилото. Нищо не бе забавяло пътуването ми, освен надеждата, че Джейми ще тръгне след мен.

Истината, пробождането на съвестта и наранената гордост ме пришпорваха, но в мига, в който Младия Иън каза: „Той умира“, разбрах колко несъществени са те.

Бракът ми с Джейми бе като превъртане на огромен ключ, всяко малко движение пускаше в ход сложен механизъм в мен. Бри също бе успяла да завърти този ключ, да се приближи до отварянето на вратата. Но финалното завъртане на ключалката беше застинало — докато не влязох в печатницата в Единбург и механизмът се освободи с едно последно, решително щракване. Вратата вече беше открехната, светлината на непознато бъдеще сияеше през процепа. Но аз нямах достатъчно сили да я отворя докрай сама.

Гледах как се надигат гърдите му и играта на светлината и сенките по силните ясни черти на лицето му, и знаех, че всъщност за нас друго няма значение, освен че и двамата сме още живи. И ето ме тук. Отново. И каквото и да костваше на мен или на него, щях да остана.

Не осъзнах, че очите му са отворени, докато не заговори:

— Върна се, значи — каза тихо. — Знаех, че ще се върнеш.

Отворих уста да отговоря, но той не беше свършил, взираше се в лицето ми с разширени като мрачни езера зеници.

— Любов моя — прошепна. — Господи, толкова си хубава с тези големи златни очи и тази мека коса около лицето ти. — Облиза сухите си устни. — Знаех, че ще ми простиш, сасенак, щом разбереш.

Щом разбера? Вдигнах вежди, но не заговорих, той не беше свършил.

— Толкова се страхувах да не те изгубя отново, мо крид — промърмори той. — Толкова се страхувах. Не съм обичал друга освен теб, моя сасенак, от деня, в който те срещнах… но не можех… не можех да понеса… — Гласът му заглъхна в неразбираем шепот и очите се затвориха отново, миглите легнаха тъмни върху високата извивка на бузите му.

Аз седях неподвижно и се чудех какво да сторя. Очите му се отвориха внезапно. Натежали и сънливи от треската, потърсиха моите.

— Няма да продължи дълго, сасенак — каза той, сякаш да ме успокои. Ъгълчето на устата му потрепна в опит за усмивка. — Няма да е дълго. Нека те докосна още веднъж. Копнея да те докосна.

— О, Джейми — казах аз. Обзета от нежност, посегнах и сложих ръка на горящата му буза.

Очите му се отвориха широко от шок и той седна рязко в леглото, като изкрещя смразяващо заради болката в ранената си ръка.

— О, Господи, О, Исусе, О, Исусе Христе Господи Всемогъщи! — каза превит и задъхан, стиснал лявата си ръка. — Ти си истинска! Мамка му, по дяволите, проклятие! О, Господи!

— Добре ли си? — попитах смаяна. Чувах сепнатите възклицания от горния етаж, заглушени от дебелите дъски, и тропот на крака, когато още един от обитателите на Лалиброх скочи от леглото си, за да разбере какъв е този рев.