Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Чичо Джейми не остана при Лери!

— Тогава защо изпрати теб?

Той пое дълбоко дъх и стисна пак юздите.

— Тя го простреля. Той ме изпрати да те намеря, защото умира.

— Ако ме лъжеш, Иън Мъри — казах за двайсети път, — ще съжаляваш до края на живота си… а той ще бъде кратък!

Говорех високо, за да ме чуе. Засилващият се вятър фучеше покрай мен, вдигаше косата от раменете ми и шибаше краката ми с полите. Времето беше подходящо драматично; огромни черни облаци затулваха планинските проходи, кипяха над канарите като морска пяна с лек далечен тътен на гръмотевици, като шум от прибой.

Останал без дъх, Младия Иън само поклати сведената си пред вятъра глава. Той вървеше пеша и водеше двете понита по опасната блатиста земя близо до малко езеро. Погледнах инстинктивно към китката си, но ролексът го нямаше.

Не можех да разбера къде е слънцето при толкова буреносни облаци по западния хоризонт, но горният им край сияеше в яркобяло, почти златисто. Макар че не можех да се ориентирам по слънцето и небето, реших, че е още ранен следобед.

Лалиброх беше на няколко часа път; съмнявах се, че ще стигнем преди мръкнало. Докато пътувах неохотно към Крейг на Дун, ми трябваха поне два дни да стигна малката горичка, където ме намери Младия Иън. Той каза, че ме преследвал само ден; знаел горе-долу посоката и сам бил подковавал понито, което яздех; следите ми били съвсем ясни за него по калните участъци на тресавището.

Значи бяха минали два дни от заминаването ми и един — или повече — по пътя на връщане. Три дни, откакто бяха простреляли Джейми.

Не научих нещо особено полезно от Младия Иън; след като успя с мисията си, той искаше само да се върне възможно най-бързо в Лалиброх и не виждаше смисъл да разговаряме повече. Раната на Джейми била в лявата ръка. Това бе добре, поне така предполагах. Сачмата обаче проникнала отстрани в торса му. Това не беше добре. Джейми бил в съзнание, когато го видял за последно — това беше добре, — но започвала треска. Това никак не беше добре. Колкото до възможните ефекти от шока, вида или силата на треската, както и какво лечение бе предприето досега — на това момчето само свиваше рамене.

Така че Джейми може би наистина умираше, или пък не. Аз обаче не можех да поема такъв риск и той добре го знаеше. За миг се запитах дали не се е прострелял сам, като начин да ме принуди да се върна. След последния ни разговор едва ли имаше някакви съмнения как ще му отвърна, ако тръгне след мен или се опита да ме върне насила.

Започваше да вали, на едри капки, които падаха по косата и миглите ми и замъгляваха зрението ми като сълзи. Щом отминахме тинята, Младия Иън отново се качи на седлото и ме поведе към последния проход към Лалиброх.

Джейми беше достатъчно коварен да измисли такъв план и определено му стискаше да го изпълни. От друга страна, не го познавах като безразсъден. Беше поемал много големи рискове. Като например да се ожени за мен, помислих си печално — но никога без да прецени цената и готовността си да я плати. Дали бе решил, че си струва да умре, за да ме върне в Лалиброх? Това не ми изглеждаше логично, а Джейми Фрейзър беше много логичен човек.

Дръпнах качулката по-напред, за да опазя лицето си от пороя. Раменете и бедрата на Младия Иън бяха потъмнели от влага, а дъждът капеше от периферията на шапката му, но той седеше изправен на седлото, пренебрегвайки времето със стоическото нехайство на истински шотландец.

Добре тогава. Ако Джейми не се бе прострелял сам, беше ли прострелян изобщо? Можеше да е измислил тази история и да е изпратил племенника си да ми я пробута. Щом поразмислих обаче, реших, че едва ли Младия Иън щеше да ми съобщи новината така убедително, ако не беше истина.

Свих рамене и при това движение една студена струйка се плъзна под наметалото ми. Реших да събера търпение до края на пътуването. Годините практикуване на медицина ме бяха научили да не очаквам нищо; реалността винаги беше уникална и такава трябваше да е и моята реакция. Чувствата ми обаче бяха много по-трудни за овладяване от професионалните реакции.

Всеки път, когато напусках Лалиброх, си мислех, че вече няма да се върна. А ето ме — връщам се отново. Два пъти вече изоставях Джейми, абсолютно убедена, че няма да го видя отново. И все пак се връщах при него като проклет гълъб в гълъбарника.

— Ще ти кажа едно, Джейми Фрейзър — промърморих под нос. — Ако не си на смъртен одър, когато стигна там, жестоко ще съжаляваш!