Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Не — отвърнах кратко. Прибрах въжето за спъването на коня в дисагите и стъпих на стремето, като се превъртях с великолепно царствено развяване на поли и фусти. Достолепното ми заминаване беше възпрепятствано от факта, че Младя Иън държеше в мъртва хватка юздите на коня.

— Пусни ги — казах предупредително.

— Не и преди да ме изслушаш — рече той. Гледаше ме яростно, стиснал упорито зъби и с блеснали кафяви очи. Аз също се взирах в него. Макар и кльощав, той беше силен, и ако не исках да го прегазя, май се налагаше да го изслушам.

Добре, реших. И без това няма да постигне нищо, и той, и коварният му чичо, но щях да го изслушам.

— Говори — казах, като успях да призова някакво търпение.

Пое дълбоко дъх, гледаше ме предпазливо, за да се увери, че наистина ще го чуя. Реши, че е така, издиша и перчемът му потрепери, той изпъна рамене и започна:

— Ами — като че ли внезапно се смути. — Ами… аз… той…

Изръмжах подразнено.

— Започни от началото. Но не се впускай в подробности.

Той кимна и прехапа горната си устна в концентрация.

— Еми, в къщата настана голяма врява, след като ти си тръгна и когато чичо Джейми се върна.

— Обзалагам се — отвърнах. Въпреки това усетих леко любопитство, но го потиснах и възприех изражение на пълно безразличие.

— Никога не съм виждал чичо Джейми така ядосан — каза той, като ме гледаше внимателно в лицето. — И мама не съм виждал такава. Те започнаха да се карат много лошо. Татко се опита да ги усмири, но те не го чуваха. Чичо Джейми каза на мама, че си навира носа, дето не трябва, нарече я ланг-небит … и с много други обидни имена — добави той изчервен.

— Не е трябвало да се ядосва на Джени — казах аз. — Тя само се опитваше да помогне… струва ми се. — Прилоша ми при мисълта, че съм предизвикала такъв разрив между тях. Джени беше най-близкият човек на Джейми след смъртта на майка им. Нямаха ли да имат край вредите, които бях причинила със завръщането си?

За моя изненада синът ѝ се усмихна.

— Е, не беше само от негова страна — каза той сухо. — Мама не е човек, който лесно ще се предаде. Чичо Джейми получи няколко следи от зъби. — Преглътна при спомена. — Всъщност мисля, че и двамата си оставиха белези. Мама го нападна с ръжена, а той го грабна от нея и го запрати през прозореца на кухнята. Изплаши пилетата на двора — добави с вяла усмивка.

— Остави пилетата, Иън — казах, като го гледах студено. — Продължавай, искам да тръгвам.

— Ами тогава чичо Джейми събори лавицата с книги в салона… не мисля, че го направи нарочно — добави бързо, — беше заслепен от гнева… и излезе. Татко надникна през прозореца и го попита къде отива, а той рече, че тръгва да те търси.

— И защо тук си ти, а не той? — Наведох се леко напред, като гледах ръката, с която стискаше юздите; ако пръстите му се отпуснеха, можех да издърпам бързо юздата от хватката му.

Младия Иън въздъхна.

— Ами тъкмо когато чичо Джейми се качваше на коня, леля… ъъъ. Искам да кажа же… — Изчерви се нещастно. — Лери. Тя… дойде от хълма и влезе през портата.

В този момент се отказах от престореното безразличие.

— И какво стана?

Той се намръщи.

— Ами стана ужасна кавга, но не можах да чуя много. Леля… искам да кажа Лери… тя като че ли не можеше да се бие като мама и чичо. Просто се мяташе и врещеше. Мама каза, че хленчела.

— Ммфффмм. И какво?

Лери слязла от коня си, вкопчила се в крака на Джейми и започнала да го влачи надолу, според Младия Иън. После се стоварила в една локва на двора, като стискала Джейми за коленете, плачела и виела, както ѝ било навик.

Неспособен да се откъсне, Джейми просто я вдигнал на крака и я метнал през рамо. Отнесъл я в къщата и на горния етаж, без да обръща внимание на смаяните погледи на семейството и слугите.

— Ясно. — Осъзнах, че съм стискала челюст, и неволно я отпуснах. — Значи изпрати теб след мен, защото той е бил зает с жена си . Копеле! Майната му! Мисли си, че може просто да изпрати някой да ме върне като някаква държанка, защото не му е удобно да дойде сам? Проклет, арогантен, егоистичен, нагъл… Шотландец! — При мисълта за Джейми, който носи Лери нагоре по стълбите „шотландец“ бе най-ужасната обида, която успях да измисля.

Кокалчетата ми побеляха, докато стисках ръба на седлото. Вече не ми пукаше за нищо, затова се наведох и грабнах юздите.

— Махай се!

— Но лельо Клеър, не е това!

— Кое не е това? — попитах аз, сепната от отчаяния му тон. Дългото му тясно лице бе изопнато от усилието да ме накара да разбера.