Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Той въздъхна дълбоко и остави преспапието.

— Сигурно. — Извърна рязко глава към гарафата. — Ще искате ли бренди?

— Да — казах бързо, — и силно препоръчвам и на вас. Предполагам, че ще имате нужда не по-малко от мен.

Лека усмивка се появи за миг в ъгълчето на устата му.

— Това медицинско мнение ли е, госпожо Малкълм? — попита сухо.

— Абсолютно.

След тази малка схватка той се облегна назад и започна да върти бавно чашата с бренди в ръцете си.

— Казахте, че Джейми ви е казал за мен. — Сигурно съм потрепнала леко при споменаването на името му, защото той се намръщи. — Предпочитате да го наричам по фамилия? — попита хладно. — Но при тези обстоятелства се чудя коя от всички да избера.

— Не. — Отпих от брендито. — Да, той ви спомена. Каза, че сте били директор на затвора Ардсмюир и че сте му приятел… и че може да ви вярва — добавих неохотно. Вероятно Джейми наистина вярваше на лорд Джон Грей, но аз не бях чак толкова доверчива.

Този път усмивката се позастоя.

— Радвам се да го чуя — рече тихо. Погледна към кехлибарената течност в чашата си, разклати я леко, за да освободи замайващия ѝ аромат. Отпи и остави решително чашата.

— Срещнах го в Ардсмюир — започна той. — И когато закриха затвора и другите затворници бяха продадени за принудителен труд в Америка, аз уредих Джейми да бъде изпратен на едно място в Англия, наречено Хелуотър, собственост на приятели на семейството ми. — Погледна ме колебливо, после добави простичко: — Не можех да понеса мисълта, че няма да го видя отново.

Той ме запозна накратко с голите факти около смъртта на Дженива и раждането на Уили.

— Той обичаше ли я? — попитах. Брендито започна да сгрява ръцете и краката ми, но не стигаше до големия студен предмет в стомаха ми.

— Никога не ми е говорил за нея — каза Грей. Допи брендито си, закашля се и посегна да си налее още. Едва когато приключи с това, ме погледна отново и добави: — Но се съмнявам, като я познавах. — Изкриви уста. — Той и за Уили никога не ми е казвал, но се носеха доста клюки за Дженива и стария лорд Елсмиър, и когато момчето стана на четири-пет години, вече беше повече от ясно кой е баща му — за всеки, който би се вгледал добре. — Той отпи отново. — Подозирам, че моята тъща знае, но, разбира се, никога няма да каже и дума.

— Така ли?

Той ме погледна над ръба на чашата си.

— Да, защо? Ако трябваше да избирате дали единственият ви внук ще бъде девети граф Елсмиър и наследник на едно от най-богатите имения в Англия, или бедно копеле на шотландски престъпник?

— Разбирам. — Отпих още от брендито, опитвах се да си представя Джейми с млада англичанка на име Дженива — и успях доста добре.

— Точно така — каза сухо Грей. — И Джейми го разбра. И много хитро уреди да напусне Хелуотър, преди да е станало очевидно за всички.

— И тук вие се връщате в историята, така ли?

Той кимна със затворени очи. Резиденцията беше притихнала, макар че се долавяше някакъв далечен шум, който подсказваше, че още има хора.

Конюшнята беше добре построена; уютна през зимата и хладна през лятото. Големият дорест жребец размърда лениво уши заради една муха, но беше спокоен, наслаждаваше се на вниманието на коняря.

— Изобел е много недоволна от теб — каза Грей.

— Така ли? — попита безразлично Джейми. Вече нямаше нужда да се тревожи дали някой Дънсейни ще е недоволен от него.

— Каза, че си казал на Уили, че си тръгваш, и това ужасно го разстроило. Цял ден реве.

Лицето не Джейми беше извърнато, но Грей видя стягането на шията му. Облегна се на стената, докато гледаше как гребенът се спуска равномерно и оставя тъмни следи по блещукащата козина.

— Нямаше ли да е по-лесно да не казваш нищо на момчето? — попита тихо Грей.

— Сигурно… за лейди Изобел. — Фрейзър се обърна да остави гребена и плесна задницата на жребеца. Грей си помисли, че в този жест има някаква окончателност; утре Джейми си отиваше. Усети леко стягане в гърлото си, но го преглътна. Стана и последва Фрейзър към вратата на яслата.

— Джейми… — каза той и сложи ръка на рамото му. Шотландецът се обърна, чертите му бързо се промениха, но не достатъчно бързо, за да скрие мъката в очите си. Стоеше неподвижен и гледаше надолу към англичанина.

— С право си отиваш — каза Грей. В очите на Фрейзър се появи тревога, която бързо беше заменена от предпазливост.

— Така ли?

— Всички могат да го видят — каза сухо Грей. — Ако някой наистина виждаедин коняр, не след дълго ще се разбере. — Погледна пак към жребеца и изви вежда. — Някои бащи белязват поколението си. Останал съм с впечатлението, че твоите наследници няма да могат да бъдат сбъркани.