Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Според вас ще успее ли да продължи в същия дух, как мислите? — попита смръщен и аз осъзнах, че е погълнат от мислите за убийството и за Джейми и всъщност не ми обръща голямо внимание.

— Да — отвърнах. — Къде го отведоха? — Станах и тръгнах към вратата.

— В официалния салон. Но не мисля, че трябва…

Не спрях да го изслушам, отворих вратата да надникна в коридора, после бързо се отдръпнах и я затворих.

С подобаващо мрачно изражение, по коридора идваше адмиралът от делегацията по посрещането. С адмирали се оправях. Обаче той бе придружаван от флотилия по-младши офицери и сред антуража забелязах познато лице, макар че сега беше с униформа на старши лейтенант, а не с твърде голяма капитанска куртка.

Беше отпочинал и избръснат, но лицето му бе подпухнало и бледо; някой го беше бил наскоро. Въпреки променения външен вид, без никакви трудности разпознах Томас Ленард. Имах силното чувство, че и той няма да срещне трудности при разпознаването ми, въпреки виолетовата рокля.

Огледах се трескаво из кабинета, търсех скривалище, но нямаше такова — освен ако не успеех да пропълзя през ключалката на писалището. Губернаторът ме гледаше с извити в изумление вежди.

— Какво… — започна той, но аз се обърнах към него и сложих пръст на устните си.

— Не ме издавайте, ако ви е грижа за живота на Джейми! — изсъсках мелодраматично, хвърлих се на виолетовото канапе, грабнах мократа кърпа и я проснах на лицето си, а после — със свръхчовешки усилия на волята — отпуснах безжизнено ръце.

Чух вратата да се отваря и високия страховит глас на генерала.

— Лорд Джон… — започна той, после явно забеляза изпруженото ми тяло, защото замълча и продължи по-тихо:

— О! Изглежда сте зает?

— Не точно, адмирале. — Грей имаше бързи рефлекси, трябва да му го призная; звучеше напълно овладян, сякаш беше свикнал да го откриват в присъствието на припаднали дами. — Дамата бе надмогната от шока при откриването на тялото.

— О! — обади се пак адмиралът, този път с малко съчувствие. — Да, виждам. Ужасен шок за една дама, със сигурност.

— Поколеба се, после сниши глас до дрезгав шепот: — Мислите ли, че спи?

— Така ми се струва — увери го губернаторът. — Изпи толкова бренди, че може да повали и кон. — Пръстите ми потрепнаха, но се сдържах.

— О, чудесно. Брендито е чудесно при потрес. — Адмиралът продължаваше да шепти, звучеше като ръждясала панта. — Исках да ви кажа, че поисках от Антигуа още войници — на ваше разположение, — като пазачи и да претърсят града, ако милицията не открие убиеца — добави той.

— Надявам се да не го направят — обади се яростен глас сред офицерите. — Искам да хвана жълтото копеленце лично. Бесилото няма да му е достатъчно, уверявам ви!

Това заявление беше посрещнато с одобрителен шепот, който бе строго потушен от адмирала.

— Разбирам чувствата ви, господа — каза той, — но законът ще бъде спазен във всяко отношение. Искам това да стане ясно и на войниците под вашето командване; когато заловим езичника, той ще бъде доведен при губернатора и ще получи правосъдие, уверявам ви. — Не ми харесва акцента върху думата „получи“, но офицерите неохотно се съгласиха.

Адмиралът отново започна да шепне:

— Ще остана в града, в хотела на Макадамс — изграчи той. — Не се колебайте да ме потърсите за помощ, Ваше Превъзходителство.

Последва шепот и раздвижване — офицерите си тръгваха, като пазеха тишина заради дрямката ми. После се чуха стъпки само на един човек, свистене и скърцане на стол, когато нечие тяло се отпусна в него. За миг настъпи тишина.

После лорд Джон каза:

— Вече можете да станете, ако желаете. Предполагам, че все пак не сте припаднала от шок — добави иронично. — Някак си ми се струва, че едно убийство не е достатъчно да извади от равновесие жена, която сама се справи с цяла епидемия от тиф.

Махнах кърпата от лицето си, свалих крака от дивана и седнах срещу него. Той се облягаше на писалището си, опрял брадичка на дланите си, и ме гледаше.

— Е, има шок и шок — казах аз и пригладих влажните си къдрици, без да го изпускам от поглед. — И вие знаете какво имам предвид.

Той изглеждаше изненадан; после видях по изражението му, че разбра. Посегна към чекмеджето на писалището си и извади ветрилото ми — от бяла коприна с бродирани теменужки.

— Сигурно е ваше? Намерих го в коридора. — Устата му се изкриви лукаво, когато ме погледна. — Вероятно вече имате някаква представа как вашата поява тази вечер се отрази на мен .