Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Бяха отвели някъде Джейми. Аз, трепереща и неспособна да продумам, бях отведена — каква ирония — в личните покои на губернатора заедно с Марсали, която настояваше да измие лицето ми с влажна кърпа въпреки съпротивата ми.

— Не може да мислят, че татко е направил такова нещо! — каза тя за пети път.

— Не мислят. — Накрая се съвзех достатъчно, за да говоря с нея. — Мислят, че го е направил господин Уилъби — а Джейми го доведе тук.

Тя се вгледа в мен ококорена от ужас.

— Господин Уилъби? Не може да бъде!

— И аз така си мислех. — Имах чувството, че някой ме е бил със сопа; всичко ме болеше. Седях сгърбена на малко кадифено канапе и въртях чаша бренди в ръцете си, но не можех да отпия.

Дори не можех да реша какво трябва да чувствам, камо ли да се оправя с противоречивите събития и емоции от вечерта. Умът ми все прескачаше между ужасяващата сцена в стаята за почивка и другата, която бях видяла половин час по-рано в стаята, в която седях сега.

Взирах се в писалището на губернатора. Все още ги виждах — Джейми и лорд Джон, сякаш бяха нарисувани на стената пред мен.

— Просто не мога да повярвам — казах на глас и се почувствах малко по-добре от това.

— Аз също — каза Марсали. Тя сновеше напред-назад по пода и шумът от стъпките ѝ се променяше от приглушен тътен, когато беше на килима, до тракане на токчета по паркета. — Не може да бъде! Знам, че е езичник, но ние живяхме с този човек! Познаваме го!

Дали? Аз познавах ли Джейми? Преди можех да се закълна, че е така, и все пак… Все си спомнях какво ми каза в бардака през първата ни нощ заедно. Ще ме приемеш ли, ще рискуваш ли с мъжа, който съм, заради мъжа, който познаваш? Тогава си помислих — а и след това, — че всъщност между тях няма голяма разлика. Но дали?

— Не съм се заблудила! — прошепнах, стискайки яростно чашата. — Не съм! — Ако Джейми е могъл да приеме лорд Джон Грей за любовник и да скрие това от мен, значи изобщо не беше мъжът, за когото го мислех. Трябваше да има някакво друго обяснение.

Той не ти каза за Лери — рече коварно гласче в главата ми.

— Това е друго — казах му аз твърдо.

— Кое е друго? — Марсали ме гледаше изненадана.

— Не знам; не ми обръщай внимание. — Прекарах ръка по лицето си, опитвах се да махна объркването и умората. — Много се бавят.

Ореховият часовник удари два сутринта, преди вратата на кабинета да се отвори и Фъргъс да влезе, придружен от един мрачен представител на милицията.

Фъргъс вече не изглеждаше така безупречен; част от пудрата беше изпадала от косата му и се бе посипала като пърхот по раменете на тъмносиния жакет. Останалото правеше косата му сивкава, сякаш беше остарял с двайсет години за една нощ. И нищо чудно, аз се чувствах точно така.

— Вече можем да тръгваме, cherie — каза тихо на Марсали. Обърна се към мен. — Ще дойдете ли с нас, милейди, или ще чакате милорд?

— Ще чакам. — Не смятах да си лягам, докато не видя Джейми, колкото и време да отнемеше.

— Ще изпратя каретата да се върне за вас — каза той и сложи ръка на гърба на Марсали, за да я изведе.

Човекът от милицията каза нещо под нос, когато минаваха покрай него. Не чух какво, но явно Фъргъс го чу. Скова се, присви очи и се обърна към него. Онзи се олюля на пети със злоба и очакване. Явно си търсеше някакъв повод да удари Фъргъс.

За негова изненада обаче Фъргъс му се усмихна очарователно и показа белите си зъби.

— Моите благодарности, mon ami , за помощта ви в това изпитание. — Протегна ръката с черна ръкавица и мъжът бе така изненадан, че я пое.

Тогава Фъргъс дръпна ръката си назад. Чу се разпаряне и по паркета се изсипа малко поточе трици.

— Запази ги — каза той щедро. — Малък подарък за благодарност. — После си тръгнаха и оставиха мъжа зяпнал от удивление и втренчен с ужас в явно отсечената ръка, която стискаше.

След още час вратата пак се отвори, този път влезе губернаторът. Той още беше хубав и спретнат като бяла камелия, но определено започваше да помръква лекичко. Оставих пълната чаша с бренди и станах, за да се изправя пред него.

— Къде е Джейми?

— Капитан Джейкъбс още го разпитва, командирът на милицията. — Той се отпусна в креслото си, изглеждаше развеселен. — Нямах представа, че говори така добре френски.

— Аз нямах представа, че вие го познавате така добре — казах многозначително. Много исках да разбера колко добре го познава всъщност. Той обаче не се хвана; само свали официалната си перука и я остави настрани, после прокара ръка през влажната си руса коса с облекчение.