Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Знаете ли — каза отново, тихо, сякаш на ръцете си, — какво е да обичаш някого и никога… никога!… да не можеш да му дадеш покой или радост, или щастие?

Погледна ме, очите му бяха изпълнени с болка.

— Да знаеш, че не можеш да му дадеш щастие не по твоя или по негова вина, а просто защото не си роден такъв, какъвто трябва да бъдеш за него?

Седях тихо и не виждах неговото, а друго красиво лице; тъмно, не светло. Не усещах топлия дъх на тропическата нощ, а ледената ръка на бостънската зима. Виждах как светлината пулсира като сърце, разлива се по студения сняг на болничните чаршафи.

… само защото не си роден такъв, какъвто трябва да бъдеш за него.

— Знам — прошепнах, стиснала ръце в скута си. Бях казала на Франк… остави ме. Но той не можа, както и аз вече не можех да го обичам както трябва, защото бях намерила половинката си другаде.

О, Франк, казах тихо. Прости ми.

— Вероятно ви питам дали вярвате в съдбата — продължи лорд Джон. Призрак на усмивка потрепна на лицето му. — Вие, точно вие, сте най-подходяща да отговорите на това.

— Така ли мислите? — попитах. — Но аз не знам, не повече от вас.

Той поклати глава, после посегна и взе миниатюрата.

— Предполагам, че бях по-голям късметлия от мнозина — каза той тихо. — Господ ми отне само едно. — Изражението му омекна, когато погледна лицето на момчето в ръката си. — Но ми даде нещо много по-скъпоценно в замяна.

Без да се замисля, аз плъзнах ръка по корема си. Джейми ми беше дал същия безценен дар — и бе платил същата огромна цена.

По коридора звучаха стъпки, приглушени от килима. Чу се рязко почукване и един от милицията надникна в кабинета.

— Дамата възстанови ли се? Капитан Джейкъбс приключи с разпитите и каретата на мосю Алегзандр се върна.

Веднага се изправих.

— Да, добре съм. — Обърнах се към губернатора, не знаех какво да му кажа. — Аз… благодаря ви…

Той ми се поклони официално и заобиколи писалището да ме изпрати.

— Безкрайно съжалявам, че преживяхте подобно изпитание, мадам — каза той, в гласа му се усещаше единствено дипломатично съжаление. Беше възвърнал официалния си маниер — гладък и излъскан като паркет.

Последвах милиционера, но на прага импулсивно се обърнах.

— Когато се срещнахме онази нощ на „Морска свиня“… радвам се, че не знаех кой сте. Аз… харесах ви. Тогава.

Той помълча секунда, любезен и дистанциран. После маската падна.

— И аз ви харесах — отвърна тихо. — Тогава.

Имах чувството, че пътувам до непознат. Небето започваше да посивява и дори в сумрака на каретата виждах Джейми срещу себе си с изопнато от умора лице. Беше свалил нелепата перука още щом тръгнахме от резиденцията на губернатора, смъквайки фасадата на изискан французин, за да разкрие раздърпания шотландец под нея. Косата му се спускаше на вълни по раменете, тъмна в предутринната светлина, която лишава всичко от цветове.

— Мислиш ли, че го е направил? — попитах накрая само за да кажа нещо.

Беше затворил очи. Отвори ги и сви леко рамене.

— Не знам. — Звучеше изтощен. — Хиляда пъти се питах това тази нощ… и ме питаха още повече. — Потърка челото си с кокалчетата на пръстите си.

— Не мога да си представя, че човек, когото познавам, е способен на подобно нещо. И все пак… ами нали знаеш, че може да направи всичко, когато е пиян. А и вече е убивал, пиян… не си забравила за акцизния в бардака, нали? — Кимнах и той се наведе напред, опрял лакти на коленете си. Зарови глава в шепите си. — Това обаче е различно. Не мисля… но… Знаеш какво каза на кораба за жените. И ако госпожа Алкът се е опитала да си играе с него…

— Направи го, видях я.

Той кимна, без да вдига поглед.

— Както и доста други хора. Но ако го е подвела, че ще получи повече, отколкото е смятала да му даде, вероятно го е отблъснала, може да му се е изсмяла… и какъвто беше пиян… с толкова ножове по стените на цялата къща… — Въздъхна и изправи гръб. — Бог знае — каза мрачно. — Аз не знам. — Прокара ръка през косата си, приглаждайки я.

— Има и още нещо. Трябваше да им кажа, че едва го познавам… че сме се срещнали на кораба от Мартиника и съм решил да го представя на острова, но не съм знаел откъде е, нито какъв човек е всъщност.

— Повярваха ли ти?

Той ме погледна дяволито.

— Засега. Но корабът идва отново след шест дни… и тогава ще разпитат капитана и ще разберат, че никога не е виждал мосю Етиен Алегзандр и съпругата му, камо ли дребен жълт убиец.

— Може да стане доста неловко — отбелязах аз, като мислех за Фъргъс и милиционера. — Вече сме доста непопулярни заради господин Уилъби.