Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Съгласна съм! — Марсали, величествена с една от роклите на Ерменехилда, синя коприна със златна бродерия по дълбокото квадратно деколте и бухнали ръкави, стоеше до Фъргъс. Беше много хубава с чистата руса коса, като прясна слама, сресана до блясък и развяваща се по раменете ѝ, както подобава на девица. Освен това беше много ядосана.

— Продължавай! — Тя тропна безшумно с крак по пясъка, но това май стресна свещеника.

— О, да — каза той нервно и отстъпи назад. — Е, сигурно това не е при… пряч… пречка. Все пак не си е изгубил оная работа, нали? Нали не си? — попита тревожно, когато му хрумна тази възможност. — Не мога да те оженя така. Не е позволено.

Лицето на Марсали вече пламтеше в червено на светлината на факлите. Изражението му ми напомни много за лицето на майка ѝ, когато ме откри в Лалиброх. Раменете на Фъргъс потрепериха, от смях или от гняв, не знам.

Джейми потуши назряващите безредици, като се приближи с решителна крачка и сложи ръце на раменете на Фъргъс и Марсали.

— Този мъж — каза той и кимна към Фъргъс — и тази жена — кимна към Марсали. — Ожени ги, отче. Сега. Моля — добави малко по-късно, отстъпи назад и възстанови реда сред публиката с няколко страховити погледа.

— О, ясно. Ясно — повтори отец Фогдън, като се олюляваше леко. — Добре, добре. — Настъпи дълга пауза, по време на която свещеникът се взираше в Марсали.

— Името — каза внезапно. — Трябва ми име. Не мога да женя без име. Не мога да женя без имена; не мога да ви оженя без…

— Марсали Джейн Маккими Джойс! — каза тя високо, за да го заглуши.

— Да, да. Разбира се. Марсали. Мар-са-ли. Е, тогава ти, Мар-са-ли, взимаш ли този мъж — въпреки че няма ръка и сигурно и други части му липсват — за твой законен съпруг? За да сте заедно от този ден и завинаги… — Тук замълча, защото вниманието му бе отвлечено от една овца, която излезе на светлината, дъвчейки усилено захвърлен вълнен чорап.

— Да!

Отец Фогдън примигна и се съвзе. Направи неуспешен опит да потисне друго оригване и прехвърли блесналия си син поглед към Фъргъс.

— И ти имаш име, нали? И пишка?

— Да — каза Фъргъс, реши да не уточнява. — Фъргъс.

Свещеникът се смръщи леко.

— Фъргъс ли? Фъргъс. Фъргъс. Да, Фъргъс, разбрах. Това ли е всичко? Няма ли още имена? Със сигурност ми трябват.

— Фъргъс — повтори Фъргъс с леко напрежение в гласа. Това бе единственото му име — освен френското му име Клодел. Джейми го бе нарекъл Фъргъс в Париж, когато се срещнаха, преди двайсет години. Но естествено едно родено в бардак копеле нямаше фамилия, която да даде на жена си.

— Фрейзър — каза дълбок и уверен глас до мен. Фъргъс и Марсали се обърнаха изненадани и Джейми кимна. Срещна погледа на Фъргъс и се усмихна леко.

— Фъргъс Клодел Фрейзър — каза бавно и ясно. Вдигна вежда към Фъргъс.

Той изглеждаше смаян. Устата му зееше отворена, очите бяха огромни черни езера в сумрака. После кимна леко и лицето му засия, сякаш в него се запали свещ.

— Фрейзър — каза той на свещеника. Гласът му беше дрезгав и той прочисти гърло. — Фъргъс Клодел Фрейзър.

Отец Фогдън наклони глава назад, погледна небето, където един светъл сърп се носеше над дърветата. После погледна замечтано Фъргъс.

— Е, това е добре, нали така?

Мейтланд го побутна леко в ребрата и го върна към задълженията му.

— О! Ами. Да. Мъж и жена. Да, обявявам ви за мъж и жена — не, не беше така, не си казал дали я вземаш. Тя има две ръце — подсказа му услужливо той.

— Да — отвърна Фъргъс. Държеше Марсали за ръката; сега я пусна, зарови бързо в джоба си и извади малка златна халка. Сигурно я беше купил в Шотландия и пазил досега, докато бракът му бъде осветен. Но не от свещеник — от Джейми.

Плажът притихна, когато той плъзна халката на пръста ѝ. Всички се взираха в малкото златно кръгче и двете глави се сведоха над него, едната руса, а другата тъмна.

И така, тя успя. Едно петнайсетгодишно момиче, въоръжено само с упоритост.

— Искам го — беше казала. И не спираше да го повтаря, въпреки възраженията на майка си и доводите на Джейми, въпреки скрупулите на Фъргъс и нейните собствени страхове, прекосявайки три хиляди мили мъка по дома, трудности, океанска буря и корабокрушение.

Вдигна лице засияла и видя отражението си в очите на Фъргъс. Аз усетих как сълзите парят под клепачите ми.

— Искам го. — Не бях казала това за Джейми на нашата сватба; тогава не го исках. Но го бях казала после, три пъти; два пъти в миг на избор в Крейг на Дун, и веднъж в Лалиброх.