Луис Ламур - Укротяване на степта

Баща ми не искаше повече да губи време. Той погледна след тях с измъчено лице, след което се обърна към мен.

— Синко, за мен не ме е грижа. За теб се тревожа. Но дано всичко бъде на ред. Вземи сега тази пушка, иди на по-високо и наблюдавай внимателно наоколо.

Станалото — станало, баща ми се захвана с колелото, за да можем да продължим. Той беше добър в тези работи, колко каруци беше изработил тогава, както и някои по-хубави дървени ракли.

Той работеше упорито, а аз си отварях очите на четири, макар че трудно можеше да се наблюдава добре. Наоколо се простираше безкрайна равнина и високи, колкото човешки бой, треви. Тук-там имаше голи участъци, но аз не можех да ги видя. Вятърът раздвижваше тези високи треви, въртеше ги в дълги рула — така можеше да изглежда само морето — цветът се менеше от зелено-сиво до сребърно, според силата на вятъра. Отгоре небето беше широко и светлосиньо, само с няколко лениви облачета, движещи се без посока.

Имахме хубава каруца — Канистог, с шест вола, които я теглиха. Имахме два оседлани коня, а вътре в каруцата бяха инструментите на татко, храната, постелите и няколко необичайни вещи, като снимката на мама, която татко пазеше винаги със себе си, каквото и да става.

Татко се беше спазарил за две карабини Джослин, преди да напуснем Канзас и освен това всеки от нас имаше ръчна карабина Шоук & Макланахан — калибър 0,36, както и други добри оръжия.

Както казваше Макгери — индианска земя. Преди по-малко от две седмици индианците били нападнали керван от каруци, по-малки от нашата, и убили четирима мъже и една жена. По-късно го застигнали отново няколко мили на запад и убили още двама души.

Нашият керван беше голям и добре въоръжен, но Големият Джак с удоволствие би се „отървал“ от татко — няма да забравя изражението на лицето му, докато ни гледаше край счупеното колело. Той би се „оженил“ за среброто на Мери Тейтъм, донесено от нейния старец, веднага щом стигне в Калифорния.

Когато вече беше почти тъмно, татко се обърна към мен.

— Синко, ела тук. Вземи си коня, язди пред мен и оглеждай. Ако керванът наистина спре на изворите, ние ще успеем да ги настигнем.

Воловете не могат да се движат бързо, особено когато каруците са тежки. Копитата им се подуват. Но ако се почива през ден, те теглят по-добре от който и да е кон, макар и бавно.

Настъпи нощта. Поддържахме курс на запад. Направлявахме се по звездите. През цялата нощ… Когато на небето се появиха първите сиви сияния, се видя блясъкът на водата — едва забележим. Татко беше доста зад мен.

Не се виждаха нито коне, нито кервани, нито следи от огньове…

Когато каруцата се появи зад мен, видях втренчения в далечината поглед на баща ми — напрегнат и невярващ. Аз се обърнах към татко.

— Няма ги. Изоставиха ни.

— Да, изоставиха ни.

И двамата знаехме, че трябва да спрем. Воловете не можеха да издържат толкова много — нашите имаха изключително напрегнато денонощие. Татко каза:

— Трябва да ги напоим, сине. Ще се натопят и това ще ги отмори малко.

И така, стигнахме до изворите и се убедихме, че наистина керванът не беше спирал. Големият Джак не ни беше оставил никакъв шанс. Керванът е подминал изворите и никой не е знаел за неговото обещание. Никой, освен него и нас…

Спряхме за кратко освежаване, след което продължихме. След три мили стигнахме до вир с храсталаци около него и нагазихме, за да починем. Татко разпрегна воловете и ги пусна да попасат биволска трева. Той взе своята карабина и запълзя към хребета на пост.

Аз се свих да спя под каруцата. Може би вече бях заспал, когато усетих някой да ме бута — беше татко.

— Те идват, момчето ми. Вземи коня и тръгвай. Може би, ако се придържаш към равнинните участъци, ще успееш да се запазиш жив.

— Но аз… как ще отида без теб?!

— Синко, тръгвай. Един може да го направи, но двама не. Вземи Олд Блу — той е най-бързият.

— Ела с мен!

— Не, в тази ситуация това е единствената възможност. Аз ще остана тук. Те може би ще вземат захарта, която носим и ще си заминат.

— Аз оставам също.

— Не.

Татко рядко говореше с мен сурово след смъртта на мама, но сега гласът му беше остър и студен. Аз разбрах, че не мога да споря — метнах се на коня и тръгнах.

Той ми подаде торбичка с патрони и ми хвана ръката. Очите му бяха навлажнени.

— Късмет, момчето ми, късмет. Не забравяй мама.

Татко потупа Олд Блу и ме остави да тръгна. Не можех дори да си представя как ще го напусна. След първия завой аз неволно се обърнах…