Луи Ламур - Сребърният каньон

Въздухът в каньона беше неподвижен. Беше ужасно горещо. Потта се стичаше по тялото ми под ризата. Ръката ми, в която държах пушката, се потеше обилно. Внимателно се прокрадвах напред сред мансанитата и скалите, като внимателно избягвах тръните.

Залегнах зад един храст, след което запълзях напред на лакти и колене в храсталака.

Въздухът беше неподвижен… жегата непоносима… листата на пустинния храст издаваха приятен и силен аромат. Застинах на място и се заслушах.

Ноздрите ми отново доловиха мириса на пушек… после слабо почукване от камъни, и едно слабо издрънчаване на ламарина о камък.

Запълзях напред като внимавах да не се подам от храсталака. Един гущер застанал върху парче скала ме загледа. Долните му клепачи почти закриваха очите му, а гушката му пулсираше. Ръката ми се протегна напред, той трепна и след миг изчезна зад камъка. Продължих напред и само след миг отново спрях, този път вече доловил човешки гласове.

Сега вече бях по-близо и можех да различавам отделните думи. Сврях се сред най-гъстата част на храсталака и се сгуших зад една скала, като се заслушах в разговора.

— Няма нужда от номера. Засега няма да ходим в Хатън Поинт.

— Двамата със Слейд приготвят лекарството… тръгваме.

— Не ми харесва.

— Никой не те пита. Слейд ще решава как да постъпи. — Тенекиеното канче отново издрънча. — Какво толкова се дърпаш? Слейд ще е свършил най-черната работа докато се намесим и ние. В Ту-Бар да има да няма не повече от двама, най-много трима души. Горе-долу толкова са и в Бокс М.

— Оня едрият може да си свърши работата и сам.

— Тогава двамата с теб ще останем с празни джобове.

Последва мълчание. Потта се стичаше на ручеи по гърба ми. Коляното ми беше изтръпнало, но не смеех да го раздвижа. Не виждах нищо пред мен, защото гъстият храсталака се простираше чак до началото на лагера им.

Избърсах си ръцете в предницата на ризата, и отново хванах пушката.

— Пайндър атакува днес. Като нищо може да ни оправи играта.

Пайндър… атакува?

Моето ранчо? Защото за кое друго би могло да стане дума? И докато си лежах тук в храсталака, Мълвейни и момчетата на Бенарас се биеха на живот и смърт. Рязко се раздвижих, но след миг се отпуснах. Не можех да стигна навреме, за да им помогна, а и момчетата Бенарас не бяха вчерашни хлапета. Нито пък Мълвейни. Имаха добра позиция, разполагаха и със солидни запаси от храна и вода.

— Кой ще се заеме с Бренан?

— Откъде да знам? Може би едрият.

— Няма да има много против.

— Допий си кафето. Искам да измия чашите и канчето.

— Не можеш. Слейд още не е ял.

Отново зацарува тишина. Внимателно изпънах крака си, после полека се оттеглих от скалата. Внимателно започнах да се връщам по обратния път сред храсталака.

Някаква клонче се закачи за ризата ми, после рязко се отскубна с остро свистене.

— Какво беше това?

Застинах на място, стиснал здраво пушката в ръце.

— О, нещо много си се изнервил. Я се успокой.

— Казвам ти, чух нещо.

— Сигурно е някакъв койот.

— Толкова близо до нас? Да не си луд?

Дочух шум от стъпки и мигновено насочих дулото на пушката към звука, като мислено броях колко крачки ми оставаха до коня. Къде ли бяха Морган Парк и Слейд? Можеше да ми се наложи да си обирам скоростно крушите, а единственият ми изход беше по стръмната пътека по склона, което беше немислимо ако бях под обстрел.

— Да не мислиш да проверяваш? Направиш ли го, значи си луд. — Говорещият се изкикоти. — Нещо много ти е силно въображението. А и да има някой там, какво от това? Той ще те види преди ти да го зърнеш.

Крачките се забавиха, колебливи… спряха. Кожена дреха се закачи в някакъв храст и и аз допрях пръста на спусъка на уинчестъра. Макар и да не го виждах, знаех отлично къде се намираше в момента мъжът и от толкова близко разстояние беше невъзможно да го пропусна с пушката. Както и да се развиеха по-нататък нещата, мъжът нямаше да оживее.

Тази мисъл явно не му хареса. Чувах буквално как му скърцаше мозъкът. Той изведнъж реши, че всичко само му се е счуло.

Остана на мястото си, а аз реших за рискувам и се дръпнах още малко назад. Този път вече всичко мина безшумно и аз се добрах до коня си.

Възседнах го и го насочих към обратно към стръмната пътека. Но когато я достигнах, реших да я подмина.

Зад един скален ръб дръпнах поводите и измъкнах кърпа да обърша лицето си.

После поведох коня навътре в непознатия каньон. Бях научил това, за което бях дошъл. Слейд и бандата му бяха тук. Изчакваха, преди да нанесат удара си. Дори сега в момента се срещаха с Морган Парк…