A. C. Meyer - Падам Си По Нея

- Да, така е. Всъщност тъкмо излизах, мамо. Отиваме на концерт.

- Грижи се за себе си, скъпа. Вземете такси.

- Ще вземем. Доскоро, мамо - казвам, развеселена от разговора ни. Тръгвам към сградата на Лаис, като все още си тананикам.

След като чакаме почти четиридесет минути докато Лаис се приготви, най-накрая се обадихме на Луис - таксиметровия шофьор, на когото се доверихме да ни кара до и от всеки купон. Ние сме развълнувани, смеем се и се шегуваме през целия път, докато Лаис изведнъж става сериозна.

- Какво? - питам притеснено.

- Не знам, имам... странно чувство.

- Странно в какъв смисъл? Боже Господи! Мразя тези глупости за шесто чувство - оплаквам се аз. Изглежда, че всеки път, когато някой каже, че има странно чувство , нещо лошо се случва. Луис ме поглежда и се кръсти три пъти.

- Не знам. Сякаш нещо лошо ще се случи, разбираш ли? Нещо голямо.

- Може би ще си намериш гадже - казва Луис и двамата се смеем.

- О, Луиз, не мисля така. Това място, където отиваме, е пълно с богати хора. Дори няма да ни погледнат. Когато кажем къде живеем, те ще бягат в противоположна посока от нас. Ние просто ходим там, за да танцуваме и да се забавляваме - казва Лаис и се смеем.

И е права. Почти всеки път, когато излизаме и се срещаме с момчета, ако те живеят в южната част на града, това е задънена улица. Знаехме, че местоположението оказва влияние, но беше разбираемо. Те живееха далеч и имаше много красиви жени, които живееха по-близо. Никой мъж не иска да мине през такива трудности. Освен ако не е луд по някого.

- Те губят. Ти си мила, хубава и работиш. Ако синът ми беше малко по-голям, щях да му кажа да избере една от вас за гадже - казва Луис и двете се смеем при мисълта за дванадесетгодишния му сладък син.

След малко минаваме през тунела и виждаме красивия квартал Лагоа. Времето е топло, а звездната нощ обещава забавна вечер. Луиз спира таксито пред бара, плащаме му и ни казва да се обадим, когато сме готови да се върнем. Такава е нашата уговорка.

„Барзиньо” е стара тухлена къща, която някога е била частен клуб. Барът е на приземния етаж, масите са пълни с хора, отпиващи от напитките си. На последния етаж има дансинг и малка сцена.

- Искаш ли нещо за пиене, Мари? - пита Лаис. Поклащам глава в знак на отрицание, тъй като си умирам да се кача горе и да потанцувам. Тя се смее, като вече ми чете мислите. Изкачваме се по стълбите, пълни с хора.

Групата свири една от любимите ми песни. Тъкмо стигнахме, но с Лаис вече танцуваме и пеем. Когато музиката се забавя, разбирам колко силно копнея за някой, който да ми прави компания. Като цяло съм се разочаровала от връзките, но би било хубаво да има някой, с когото да танцуваме бавни танци.

Часовете минават и ние пеем на всяка песен, която свири страхотната група. С Лаис танцуваме, говорим и се смеем.

Пея, когато ме завладява най-странното чувство. Това е странно усещане, сякаш някой ме вика, но не мога да разбера откъде идва усещането. Оглеждам се и не виждам нищо, но усещам пеперуди в стомаха и студено изтръпване в тила. Ако бях пила, щях да го отдам на пиянството, но не бяхме близвали нищо. Тогава виждам едни съблазнителни, познати кафяви очи. Когато виждам трапчинките му, изведнъж ми се завива свят.

Какво трябва да направя ... тук в клуба готиният ми шеф ме зяпа, сякаш съм голям сладолед? Разбира се, направих единственото, което можах… Избягах!

Обикновено не излизам в петък вечер, особено след пътуване. Но Родриго толкова настояваше, че не можах да откажа. Един от нашите приятели от университета има рожден ден и „Барзиньо” е близо до нас.

- Ще отидем, ще постоим час-два и след това ще се приберем у дома. Остаряваш, човече! - оплаква се Родриго. Най-накрая се съгласявам да последвам. По-лесно е от това да кажа „не“ и да прекарам остатъка от живота си, слушайки за това.

След полета си се отправям към вкъщи и вземам бърз душ. Дори не си правя труда да се обръсна. Обличам чифт дънки и бяла риза.

Това, което очаквах да бъде спокойна вечер с приятели, бързо се превърна в нещо друго. Тъкмо бях влязъл в клуба, когато усетих нещо във въздуха. Беше обезпокоително, сякаш нещо щеше да се случи. Огледах се. Родриго ни разказваше забавна история и тогава я видях. Е, поне мисля, че я виждам. Тя изчезва толкова бързо, колкото се появи. Сигурен съм, че видях Мари да танцува. Не може да съм толкова обсебен от нея, че да си представям разни неща.