Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Месец след като изследователите са напуснали Куяба и след като са изминали етапа, който Фосет описва като „тест за търпение и издръжливост за по-големите изпитания напред“, групата пристига в поста Бакаири. Поселището се състои от двайсетина разнебитени колиби, оградени с бодлива тел като защита от агресивни племена. (Три години по-късно друг изследовател описва този преден пост като „самотна главичка от карфица върху картата: изолиран, запуснат, примитивен, забравен от Бог“.) Племето бакаири е едно от първите в региона, което правителството се е опитало „да приобщи в културно отношение“, и Фосет е възмутен от така наричаните от него „бразилски методи за цивилизоване на индианските племена“. В писмо до един от спонсорите си в Съединените щати отбелязва: „Откакто са цивилизовани, бакаири измират. Останали са само сто и петдесет души“. И продължава: „Отчасти са доведени тук да садят ориз и маниока, които се изпращат в Куяба и в момента се продават на много висока цена. На бакаири не се плаща, те са дрипаво облечени, основно в камуфлажни правителствени униформи, тънат в мизерия и тя, съчетана с липсата на хигиена, ги разболява до един“.

Фосет е информиран, че едно момиче бакаири наскоро се е разболяло. Предлага да я лекува с медикаментите от аптечката си, но за разлика от доктор Райс медицинските му познания са ограничени и той не може да стори нищо, за да я спаси. „Говорят, че бакаири измирали в резултат на зла магия, защото в селото имало магьосник, който ги мрази – пише Джак. – Едва вчера едно момиче умря. От магия, както разправят!“

Валдемира, бразилецът, който е началник на поста, настанява изследователите в новопостроеното училище. Мъжете се топват в реката, за да отмият потта и натрупалата се нечистотия. „Всички си обръснахме брадите и се почувствахме по-добре без тях“, пише Джак.

Понякога членове на други отдалечени племена посещават поста Бакаири, за да получат провизии и Джак и Рали скоро виждат нещо, което ги удивлява: „осем диви индианци, съвършено голи“, както пише Джак на майка си. Индианците носят два и половина метра дълги лъкове с двуметрови стрели. „За голямо възхищение на Джак видяхме първите си диви индианци тук – голи диваци от Шингу“, пише Фосет на Нина.

Джак и Рали се забързват насреща им да ги посрещнат. „Дадохме им сирене гуава и те страшно много го харесаха“, съобщава Джак.

Джак се опитва да им направи физическа характеристика. „Те са дребни, около метър и петдесет и седем на ръст, и много добре сложени – пише той за индианците. – Ядат само риба и зеленчуци, никога месо. Една жена имаше много изящна огърлица от миниатюрни охлювни черупки, за изработването на която вероятно е било нужно голямо търпение.“

Рали, когото Фосет е определил като фотографа на експедицията, нагласява фотоапарат и прави снимки на индианците. На една Джак е застанал до тях, за да демонстрира разликата в ръста: индианците му стигат до раменете.

Вечерта тримата изследователи отиват в кирпичената колиба, където са отседнали индианците. Единствената светлина вътре е от огъня и помещението е силно задимено. Фосет вади от багажа си укулеле, а Джак – малка флейта, които са си донесли от Англия. (Фосет казва на Нина, че „музиката носи голяма утеха сред дивата природа и може дори да спаси самотен човек от полудяване“.) Индианците се скупчват около тях и Фосет и Джак им изнасят цял концерт, чиито звуци се разнасят в селото.

На 19 май, свеж и хладен ден, Джак се събужда в приповдигнато настроение – рожденият му ден е. „Никога не съм се чувствал така добре“, пише на майка си. За случая Фосет вдига забраната над алкохола и тримата пътешественици празнуват с бутилка произведено в Бразилия питие. На следващата сутрин подготвят оборудването и товарните животни. На север от поста виждат няколко внушителни планини и джунглата. Това е „абсолютно неизследвана територия“, както пише Джак.

Експедицията се отправя право към тера инкогнита. Пред тях няма видими пътеки и през гъстата растителност прониква много малко светлина. Стараят се да гледат не само пред себе си, но и над себе си, където се спотаяват повечето от хищниците. Краката им затъват в кални дупки. Ръцете ги болят от размахване на мачетето. Кожата им кърви от ухапванията на комарите. Дори Фосет признава пред Нина: „Годините си казват думата въпреки духа на ентусиазъм“.

Кракът на Рали е заздравял, но сега пък другото му стъпало е инфектирано и той сваля чорапа си заедно с голямо парче кожа, залепнало за него. Очевидно върви към срив; вече е бил болен от жълтеница, ръката му е подута, дави го жлъчка, както сам описва.