Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Значи съм го смятал за по-предпазлив, отколкото е в действителност. Мислех, че ще си подсигури алиби.

— Какво е това алиби?

— Рех матрах [242] рех матрах — «някъде другаде» — б. а. , доказателство, че по време на престъплението обвиняемият е бил на друго място, не там, където е било извършено. Смятах, че ще остане при санджаки в Хиле и ще предостави нападението на така наречените солаиб. При това положение щеше да може да удостовери, че не е участвал.

— Защо употребяваш израза «така наречените»?

— Защото тези хора не са честни солаиб, а разбойнически гхазаи.

— Аллах! А тъкмо защото той ги окачестви като солаиб, му имах такова доверие, понеже знам, че членовете на това племе се боят от всяка войнствена дейност.

— Именно за да събуди доверието тук, е охарактеризирал хората си като солаиб. Ако ми беше хванал вяра, нямаше да попаднеш в техните ръце! Но разказвай сега нататък!

— Отправихме се към руините — към коя част, не знаех, защото беше тъмно, а не познавам тази местност. Яздех с него начело, моите хора ни следваха. Между нас и тях имаше дистанция…

— Аха — вметнах аз, — Сефира е искал да те отдели от тях, защото е трябвало да останеш жив!

— Да. Внезапно зад нас прозвучаха няколко крясъка. Когато се обърнах, видях хората си в битка с непознати мъже.

— И веднага побърза нататък да им помогнеш?

— Поисках, но тогава Сефира ме удари с приклада на пушката си по главата и аз се сгромолих от коня. Той скочи и ми върза ръцете на гърба. Същевременно заплаши, че веднага щял да ме наръга, ако закрещя или направя някакво движение.

— Ти подчини ли се?

— Да, можех ли другояче да постъпя? Казвам ти, аз не съм страхливец, но в такова положение не помага и най-голямата дързост. Видях го по моите хора. Неколцина бяха убити, другите бяха вързани като мен и отведени заедно с животните до едно закътано място, където негодяите запалиха малък огън, за да ни опразнят при неговата светлина джобовете и да ограбят също всичко останало, което имахме по нас. После те бяха един след друг злочесто намушкани! Гледал ли си някога как някой кисаб [243] кисаб — колач, месар — б. а. пробожда животните си?

— Да.

— Така, точно така изглеждаше, когато острието пронизваше поред сърцата им. Ужас ме обзема само като си го помисля! Мен оставиха жив, само мен, защото трябваше да подпиша документи, с чието представяне убийците искат да получат пари, много пари.

— Ти вече си го сторил?

— Да. Да не би да мислиш, че не е трябвало? Сефира стоеше с изваден нож и заповядваше. Ако бях се възпротивил, щях да бъда намушкан също като тях.

— Къде стана подписването?

— В съседната стая.

— Имаше ли там прибори за писане?

— Прибори и всичко необходимо. Подпечатах с пръстена, който ми бяха отнели. Сефира извади всичко това от един голям, обкован с железа сандък, ключът за който висеше на една връв около врата под елека му. В него видях също пари, много пари в сребро и злато. Той ми показа и искрящи скъпоценни камъни.

— Как? Показа ти ги?

— Да. Не се учудвай! Вярно е, защото ги видях със собствените си очи! Беше събрана цяла планина от богатства!

— Ти ме разбра погрешно. Аз в никой случай не се учудвам на тези съкровища. Те не ми правят никакво впечатление. Но че той доброволно ти ги е показал, това не е добър знак за теб.

— Как така?

— Ти се надяваш скоро да бъдеш отново свободен, нали?

— Разбира се! Вярно, ще трябва още веднъж да подпиша, както впрочем ти самият чу преди малко, но после той ще ме пусне да си вървя.

— Това твоят мъчител ли ти го обеща?

— Да.

— И ти го вярваш?

— Защо не?

— Как още питаш? Сефира е накарал да избият хората ти, за да няма свидетели на неговото злодеяние. А в случай че останеш жив, ще бъдеш свидетел на престъплението. Я поразмисли върху това!

— Аллах, Аллах! Разбирам какво искаш да кажеш.

— И когато един разбойник показва на някого съкровищата си, то го прави само защото е убеден, че въпросният няма да може да издаде нищо. Тази сигурност обаче дава единствено смъртта!

— Мебада! (Само това не!) Ти ме караш да надникна в една бездна, черна като дълбината на провалата!

— Просто съм откровен с теб. Веднъж ти вече ме възнагради с неверие и трябваше скъпо да заплатиш. Не се ли вслушаш и сега в мен, с теб е свършено. Повече няма да видиш небето, а ще бъдеш намушкан тук, както са били изклани хората ти.

— Убеден ли си в това?

— Такова е моето твърдо, непоклатимо убеждение.