Карл Май - Край развалините на Вавилон

Когато сметнаха, че така са ми отнели всяка възможност за движение, ме издърпаха в един ъгъл. Сефира ме улови за раменете, разклати няколко пъти тялото ми като люлеещ стол и каза:

— Тъй, това е са’адет-и-беден, което в продължение на седем часа ще ти доставя блаженство, началото на райските наслади, които сме ти предопределили. Сега заплашвай колкото си щеш с твоя «юмрук на Извечната справедливост», над който мога само да се изсмея!

— Аз ще ти припомня тези думи — отговорих, — но тогава вече няма да се смееш!

— Стори го, червей, ще се радвам!

С тези думи той се извърна и излезе, а другите го последваха. Железните пръти издрънчаха надолу. Резето бе тикнато напред и около нас сега бе напълно тъмно. Едва бяхме останали сами и камерхерът започна:

— Кой би си помислил, че…

— Мълчи! — прекъснах го аз. — Трай сега! Трябва да се ослушаме!

Обърнах се така, че ухото ми докосна земята, и се заслушах. Затварящата рулетка не бе в състояние да задържи напълно звуковите вълни. Чух ясно, че четиримата мъже отидоха в номер четири, следователно при Халеф за облеклото. След може би десет минути се върнаха оттам и се отправиха към номер едно, за да се изкачат, както приех, в ходника. Различих определено стъпките на четирима души и значи можех да бъда убеден, че никой не е останал да ни надзирава. И за какво ли? Те го считаха за излишно, а и вероятно се нуждаеха от всички налични хора.

Сега направих гореспоменатия опит с омотаното около китките ми въже. Получи се хлабина, само че не толкова голяма, за да ми е възможно да си измъкна едната ръка. Но поне можех да ги въртя и успях да докарам по тоя начин възела в пръстите. Трябваше да го развържа, над което прекарах четвърт час. Докато се занимавах с него, камерхерът попита:

— Слушаш ли още, или сега мога да говоря?

— Можеш, но съвсем тихо — прошепнах. — Не е изключено все пак някой да се е промъкнал да подслушва.

— Кажи, как се озова тук? Та вие поехте по пътя за Багдад!

— Сторихме го само привидно. Върнахме се по околен път да ви спасим.

— Да… ни… спасите? Но ти самият си пленен!

— Това не ме безпокои. Или може би те смущава моето присъствие?

— Не! Как стигна до тази мисъл и до този въпрос?

— Забрави ли какво ни подвикна в хана? Думите ти гласяха: «Хич не ни се мяркайте повече! Една стара персийска поговорка изисква всеки шиит, който срещне християнин, да го отритне от себе си, защото ще си носи последиците и в този, и в онзи живот!» Е, аз съм християнин, а ти — шиит. Отритни ме сега!

— Ефенди, не бива да приемаш казаното така, както прозвуча, толкова повече, че всичко стана по-другояче, отколкото си го представях. Ако бях взел под внимание предупреждението ти, сега нямаше да лежа тук, а придружителите ми нямаше да бъдат избити!

— Избити?

— Да. Всичките единайсет. Насилиха ме да присъствам и гледам, без да мога да им помогна. Предлагах пари след пари за живота им, но този, когото сега наричат само Сефир, ми се изсмя и заяви, че не бивало да оставя живи свидетели, а парите ми и бездруго щял да получи.

— Единайсет души убити! Това е направо сатанинско! Разкажи как попаднахте в ръцете му!

— Стигнахме в Хиле и аз веднага потърсих санджаки, при когото заварих Сефира…

— Говорихте ли там за мен?

— Не. Приказката бе само за моето пътуване и за опасностите, които дебнат тук всеки имотен поклонник.

— Отлично замислено! Убеден съм, че Сефира е навел разговора на тази тема.

— Предположението ти нацелва вярното. Санджаки ми обеща своята закрила. Но Сефира ме предупреди за него.

— Тайно?

— Да. Потърси ме после, когато бях сам, и ми каза, че санджаки бил в разбирателство с разбойниците и получавал хубавичка част от плячката.

— Ти повярва ли?

— Защо не? Такива неща се случват, и то не само тук, в страната на турците, където служителите често с години чакат напразно изплащането на заплатите си и поради това са принудени да търсят тъмни пътища за припечелване на пари. Сефира ми съобщи доверително, че също възнамерява да отиде до светите места, но щял да се пази да сподели със санджаки, че ще потегли още тази вечер. Бил оставил хората от кервана си, все мирни и благонадеждни солаиб, при руините и щял да пристъпи към пътуването, без и една дума да каже на санджаки.

— Покани ли те да се присъединиш към него?

— Не, аз го помолих.

— Той точно това е искал!

— Да. За съжаление, аз не го заподозрях. Той избърза напред с коня си, за да ни чака извън града. Ние тръгнахме малко по-късно и когато стигнахме при него, пое водачеството.