Карл Май - Край развалините на Вавилон

По мое пресмятане той трябваше вече да е пристигнал. Бягството ми неминуемо бе подтикнало неговите конвоиращи към най-голяма бързина. Приех, че хабсът, в който бяха искали да ни отведат, беше някогашният затвор на нашия бинбаши. Входът ми беше известен, така че знаех накъде да насоча издирванията си, трябваше да мина през мястото, където бяха отворени и изгорени ковчезите. Отправих се нататък.

Понеже познавах терена, не срещнах трудност, но се пазех да бъда чут или видян от някого. Използвах всеки ъгъл, всеки издатък, за да се ослушам, преди да продължа, и това ми отнемаше повече време, отколкото бях възнамерявал в действителност да употребя. Наоколо владееше дълбока тишина; дори въздухът бе сякаш неподвижен. Това бе именно смъртта, заметнала отпреди повече от две хиляди години своя саван над толкова безгрижния Вавилон! Стигнах до мястото, от което с Халеф най-напред бях забелязал горенето на труповете, и неволно спрях. Тогава вляво от тухлените отломъци прозвуча приглушен глас:

— Сихди!

Тази дума мигом ме привлече нататък. Нима Халеф беше успял да избяга и ме чакаше тук, знаейки, че ще го търся?

— Халеф, ти ли си? — прошепнах.

— Да. Ела бързо, иначе ще те открият!

— Първо се покажи! Пристъпи напред! — подканих го аз с моята доказана предпазливост.

— Ето ме! Но ела бързо! Те са наблизо, там, хей там отзад и също отсреща. Веднага ще те съгледат!

Халеф беше напуснал за миг скривалището си. Той беше това, дребното сухо човече, в добре познато облекло. При говоренето махаше припряно с две ръце. За мен действително трябва да бе опасно да се задържам по-дълго тук. Стрелнах се бързо и безшумно към него между късовете от стени. Тогава бях сграбчен, получих по главата удар като от сап на брадва и се сринах с безжизнеността на пън.

Нека не дръзва човек да предопределя какво да се случи и какво не! Казвам го сега, казвал съм го често и преди, но трябва все пак да призная, че тъкмо аз в моя превратен живот съм извършвал стотици пъти току-що порицаната грешка, а и хиляди други. А пък са ми известни редовете от добрата стара църковна песен: Не си ти все пак регента, който да води всичко трябва; Бог в ръце държи властта и всичко Той добре отрежда.

Когато дойдох отново на себе си, лежах в дълго, тясно, немного над човешки ръст високо помещение, чиито стени бяха изградени от тухли. То беше осветено от поставената в една ниша малка глинена маслена лампа само дотолкова, че не можеше да се различи нищо освен близката околност на тази ниша, която съдържаше още няколко такива лампи. В единия ъгъл, докъдето проникваше оскъдната светлина, видях в земята — пясъкът там бе отстранен — една дупка да води някъде надолу. До нея лежаха махнатите покривни дъски, няколко инструмента и въжета. Веднага си казах, че това е описаният ни от Дозорца ходник, в който е лежал със своя дебел Кепек. Бях попаднал в капан, за щастие познат, макар никога да не бях влизал във вътрешността на Бирс Нимруд.

Беше ясно, че не Халеф ме е бил повикал. А и дори да не се бях досетил самият, то това сега щеше да ми бъде доказано, защото точно срещу мен клечеше на стената «мюрето» и ме наблюдаваше зорко, от което бе явно, че е поставен като мой пазач. Имаше дребна, суховата фигура и носеше дрехите на хаджията — едно извинение за мен, дето го бях сметнал в тъмнината за Халеф. Като забеляза, че очите ми са насочени към него, кьосавото му лице се разкриви в ухилване и той се подигра:

— Слава на Аллах, че най-сетне се пробуди! Ударът, който получи, беше добре нанесен. Вие християнските кучета, изглежда, притежавате железни черепи, защото този удар на всеки правоверен щеше да разтвори дверите на рая. Нали умно нагласихме нещата?

Понеже не отговорих на въпроса, предрешеният контрабандист продължи суетно:

— Вие се наричате прочути хора и ето защо не бива да се учудвате, че познаваме вашите особености. Когато бе доведен само твоят придружител, Сефира веднага каза, че ти ще подириш приятеля си. Аз трябваше да те чакам, тъй като фигурата ми е подобна на неговата. Проучих мястото, край което вероятно щеше да се промъкнеш, и Сефира ми даде указание как да те примамя в засадата, което и сторих. Беше направило впечатление, че твоят спътник постоянно те нарича «сихди», и с тази дума ми се удаде да разсея първоначалното ти подозрение. Аллах ти беше взел остротата на зрението и слуха, иначе щеше да се усетиш, че друг те извика.

— Сега къде съм? — попитах.

Не очаквах да чуя истината, но ако се впуснех в разговор с него, може би щях да успея да преценя от думите му някои неща, които не би ми казал.