Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Престани, иначе до утре няма да свършиш с изброяването! — вмъкнах аз. — Предчувствах бедата и опасението ми наистина се сбъдна. Не трябваше да те пращам. Ти не си достатъчно предпазлив!

— Сихди, не се карай на мен, а на теб! Аз се държах така, както ти искаше, но ти не така, както аз желаех.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти желаеше да бъда предпазлив и аз бях. Че откосът беше после толкова непредпазлив да се хързулне заедно с мен натам, където съвсем не му беше мястото, трябва да упрекваш него, не мен. Сетне, когато бях пленен и си казах, че ще ме последваш, желаех от цялото си сърце да не бъдеш и ти хванат. Ти да не би да изпълни желанието ми?

— Хмм, не!

— Добре! Значи съзнаваш, че не на мен, а на себе си трябва да се гневиш. Тъй че не се карай!

Да имаше как, щях да се изсмея с глас. Лукавият дребосък прехвърли всичко от себе си върху мен, и то така умно и хитро, че ми беше невъзможно да не му дам право. А после прибави към отбраната един страничен удар:

— Аз мислех, че действително си в безсъзнание. Но ти не беше, нали?

— Не.

— Тогава си чул какви отговори дадох на Педера?

— Да.

— Кажи искрено, не го ли свърших добре?

— Превъзходно.

— Благодаря ти! Признанието ти ми дава ощастливяващото убеждение, че късотата на моето съзнание все пак е равностойна на дълготата на твоя разсъдък. Ние значи стоим напълно на едно равнище и по отношение нашата дълбока, предизвикана от персийците изненада сме напълно квит един с друг. Ето защо можем сега в дружеско единство да се обърнем към главното. Мислиш ли, че ще ни провърви да се освободим?

— Разбира се.

— Кога? Къде? Как?

— Това са твърде много въпроси на един път. Трябва да изчакаме да видим какво ще се случи.

— Ще ни предадат на Сефира?

— Да.

— Какво ще стори той с нас?

— Ще ни намести, както чу от Педера, в хабса на Нимруд.

— Имаш ли си представа що за кауш е това?

— Мисля, че е същото подземно помещение, в което е бил затворен нашият багдадски бинбаши.

— Аллах! Как стигна до тази мисъл?

— Различни са причините, които ме наведоха на нея. Сега не можем подробно да ги обсъждаме.

— Не беше ли на мнение, че от това помещение има изход?

— Почти съм убеден, но се пита дали този изход ще е проходим и за хора. Но каквото и да се случи, ние трябва да се стремим да не бъдем разделяни един от друг.

— Това е вярно и ето защо ако поискат да ни разделят, просто няма да склоня!

— Как се гласиш да я подхванеш тая работа?

— Сега още не знам, но в подходящия миг ще го знам.

— Ти изобщо няма да знаеш нищо. Ако хората поискат да ни разделят, ще го сторят, без да можем да им попречим. Нашето освобождение стои извън всяко съмнение. Само че не бива да се бавим — най-вече заради конете ни. Свободни ли са пръстите ти?

— Да.

— На мен, за съжаление, ми вързаха ръцете на гърба. Ще се обърна. Провери дали можеш да ги развържеш!

Легнах на другата страна, та да съм с гръб към него, и почувствах как много усърдно заработи въпреки вързаните си ръце по стегнатите възли. Мина четвърт час, докато усетих, че станаха по-хлабави. Помагах с въртене на ръцете и извиване на ремъците и ми се удаде да освободя най-напред дясната ръка, но не и лявата, защото нехранимайковците бяха постъпили предпазливо, като не бяха свързали китките наедно, а бяха прекарали вървите около всяка поотделно и двукратно ги бяха промушили още под колана.

Освобождаването на тази ръка бе изисквало едно доста голямо напрягане на силите и бе причинило тласък, който се бе предал на лекия съд. Той се заклати.

— Какво правите там? — викна единият от гребците, като се обърна към нас. — Лежете кротко, иначе ще се катурнем и най-окаяно ще се удавите!

Другият за жалост бе по-мнителен.

— Кой знае какви ги кроят заедно! — каза той. — Те са хитри кучета. Я им прегледай сиджимите! Аз ще управлявам сала.

Още като чух това, знаех, че стоя пред решителния миг. Щеше непременно да бъде открито, че едната ми ръка е свободна. После какво? Да се оставя отново да ме вържат? Не! Тогава щеше да възникне битка и всички щяхме да изпопадаме във водата. А дори и да не се стигнеше дотам, то двамата противници — те притежаваха оръжия, а аз можех да си служа само с една ръка — далеч ме превъзхождаха. Значи и това трябваше да се избегне. Не оставаше нищо друго, освен да бягам. Но Халеф беше вързан, не можеше да ме последва. Можех ли да го изоставя? Защо не? Получех ли свободата си, щях да му бъда по-полезен, отколкото ако останех пленен заедно с него. Но рискувах живота си. Краката ми бяха стегнати наедно, а лявата ръка беше все още здраво вързана за колана. Освен това можеше да се предположи, че ще се стреля по мен, тъй като двамата мъже притежаваха пищови. Ха! Необходимо беше само да изчезна бързо във водата и тогава нямаше защо да се боя от куршум. И тъй, смело рискувай!