Карл Май - Край развалините на Вавилон

Тези мисли преминаха толкова бързо през главата ми, че бях готов с решението още преди пазачът да се е навел към нас. Успях да прошепна още на Халеф:

— Не се безпокой, ще дойда да те измъкна!

После се изправих и скочих през ръба на плавателния съд във водата. Вълните се затвориха над мен, но преди туй чух двоен крясък. Скокът ми беше извел сала от равновесие. Той беше построен като кръгъл панер, следователно се бе завъртял и ето защо вниманието на пазачите трябваше да бъде насочено най-напред към възстановяване на неговото равновесие. Така аз спечелих време и не пропуснах да го използвам в свое предимство.

Реката тук правеше извивка и поради това се намирахме по-близо до десния бряг. Задачата ми беше максимално бързо да се добера до сушата. Дясната ръка бе достатъчна за плуването. След гмуркането ми беше необходимо само да направя няколко странични движения в желаната посока и изплувах едва когато въздухът ми свърши. Тогава видях тръстиковия панер да се клатушка като смътно очертан предмет на повече от трийсет крачки вляво от мен. Продължих да повтарям процедурата, докато вече не го различавах и можех да приема, че и аз няма да бъда открит. От този момент останах на повърхността и достигнах без усилие брега, от който чух двамата гневно да реват.

Седнах край водата и започнах да се освобождавам от вървите. Изтеглих колана, докато задната част, а с нея и ръката, дойде отпред и я развързах с дясната. Сега имах на разположение всичките си десет пръста и да развържа увития около глезените ремък, не отне и минута.

Бяхме се движили по-малко от три четвърти час и при това бяхме следвали извивките на реката. Сега познавах тези завои, защото, макар и да не бяхме могли да поглеждаме през ръба на съда, то в горната част на плетената тръстика бе имало все пак достатъчно дупки, които ни бяха позволявали да надзъртаме навън. Така че не бе необходимо да следвам руслото на реката и първо извървях известно разстояние навътре в сушата и поех после в посока, която трябваше да ме изведе право при конете.

Когато човек е имал Винету за учител по продължително бягане и е излязъл от водата така приятно свеж, мокър и ободрен както аз сега, то крачките двойно се ускоряват. Само след малко повече от половин час съгледах вдясно сиянието на огъня и после достигнах падинката, в която знаех, че са конете.

Животните ме посрещнаха с радостно пръхтене. Ако беше ден, щяха да зацвилят от радост. Те лежаха още точно така, както ги бях оставил. Помилвах ги в знак на благодарност за тяхното послушание. После ги вдигнах, тъй като се налагаше да побързаме към Бирс Нимруд. Най-приятно, наистина, щеше да ми е да препусна до Педер-и-Бахарат и да покажа на него и цялата му пасмина колко дълго могат да ме задържат. Но това решително щеше да е едно безполезно и вредно за нашата цел перчене, така че не се подведох. Халефовият Барк щеше да носи пушките и другите предмети. Асил Бен Рих трябваше да се задоволи с мен и аз се отправих към местността, от която току-що бях дошъл като бързоходец. Любопитен бях какви ли събития ме очакваха при Бирс Нимруд. Трябваше да освободя Халеф. По кой начин, това зависеше от мястото, където го бяха закарали, и от условията. Зарекох се в никой случай да не допусна някой да ме плени отново. Така си въобразява човек в своето късогледство и… настъпва тъкмо обратното на неговите блянове.

Много ми се искаше да яздя в галоп, но не биваше заради многобройните пресъхнали канали, ровове и разните други падини, които трябваше да прекосявам. Въпреки това напредвах толкова бързо, че само след три четвърти час пресякох керванския път за Кербела. После минах край Тахмазийе и по-късно край Телл Маркех, след което свърнах към Бирс Нимруд.

Тук отново се нуждаех от някое място, където да скрия конете. Вчерашното, където бяхме открили следите на бодливите свинчета, беше отлично, но в тъмнината мъчно за достигане. Когато заранта яздихме с войниците към Хиле, аз непреднамерено бях разглеждал руините, край които минавахме, и ето как си спомних сега един процеп в някакъв зид, който вероятно отговаряше за моята цел. Та яздих до съответния район и не го пропуснах.

Слязох и прегледах мястото по-подробно. Не бях се заблудил, то отлично подхождаше за намерението, което преследвах. Ето защо вкарах конете вътре, вързах ги за колчета и им наредих да легнат. Нож вече нямах, защото моя Педера ми го беше отнел. По тая причина пъхнах в джоба единия от револверите. Всичко друго оставих. После тръгнах да търся Халеф.