Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Та това е Кара Бен Немзи! — прекъсна го камерхерът.

За да ми покаже лицето, Сефира бе свалил превръзката от очите ми и бе издигнал лампата.

— Да не би да го познаваш? — попита той бързо. — Откъде?

— Срещнах го в хана, където той се скара с мен.

— Е, тук отлично бихте могли да продължите. Имате най-добрата възможност за тая работа и за шест-седем часа никой няма да ви обезпокои. По-преди не го ли познаваше?

— Не. Но той ви познава.

— Откъде знаеш?

— Кара Бен Немзи ме предупреди за вас.

— Как така?

— Каза ми, че сте турили око на Карван-и-Пишкхидмет Баши.

— Машаллах! Как е възможно да го е знаел? Кажи, как го узна и кой ти го издаде?

Персиецът се обърна с тази подкана към мен. Окото му метна светкавица, а огненочервеният белег на лицето му потъмня. Понеже не отговорих веднага, добави заплашително:

— Говори бързо, иначе ще ти отворя устата!

Аз обаче останах спокоен.

— Не си го въобразявай! Аз говоря само когато ми харесва. От твоите думи заключавам, че ще се върнеш след шест-седем часа. Това време ми е достатъчно да си изясня по какъв начин да говоря после с теб.

— Добре! Отлично! — ухили ми се оня в лицето. — Значи след този срок ще знаеш как да общуваш с мен?

— Да.

— А аз още в този миг знам как ще се държа с теб и какъв край ще приеме нашето познанство. Ти няма да напуснеш жив това място и твоята смърт ще бъде ужасна, толкова ужасна, че после пъкълът ще ти се стори като избавител но прибежище!

— Вярвам, че това е намерението ти, но аз съм убеден, че няма защо да се боя нито от теб, нито от смъртта в пъкъла. Продължителността на моя живот почива не в твоята ръка, а в тази на Аллах, и понеже той е справедлив съдник, то е сигурно, че по-скоро той теб ще улови отколкото ти мен!

— Та аз вече те имам! — изсъска ми Сефира.

— Само временно, за кратко. Той обаче няма да те изпусне от ръцете си. Ти не можеш да ме задържиш тук, твърде слаб си за тая цел. Но когото вкопчи гневът на Аллах, за него надежда за изплъзване няма, той ще бъде смазан.

— Брей, че чуден пророк се извъди! Искаш ли да ти падна на колене и да те почета? Казвам ти, говориш като човек, който страда от неизцерима помраченост на ума. Като дрънкаш за гнева на Аллах, то аз му противопоставям моя и ти скоро ще узнаеш кой от тях е по-опасен. От моята ръка и Аллах не може да те спаси. Тук при Бирс Нимруд той не струва нищо. Тук единствено аз съм господар!

— Богохулник!

— Не богохулствам. Аз си познавам властта, в която ти дръзваш да се съмняваш. Чуй какво ще ти кажа! С новия ден ще започнат твоите предсмъртни мъчения и само ако ме помолиш за милост, те ще свършат до края на деня, иначе ще траят няколко дни!

— Чуй тогава аз какво ще ти кажа! Със започването на новия ден ще се свърши с твоята въображаема власт, а в края на този ден ще те сграбчи юмрукът на Извечната справедливост. Сега двамата изразихме своите мнения и ще видим какво ще се случи!

Тези думи в никой случай не бяха подсказани от определено намерение, а аз самият не знаех как се стига дотам да ги изговори. Но бях убеден, че са резултат на внушение, чийто извор не се намираше у мен. Сефира ме обходи с презрителен поглед.

— Да, ще видим какво ще се случи. Аз го знам още отсега, а ти ще го узнаеш веднага щом се върна. За да получиш междувременно един предвкус от радостите, които те очакват, ще те ощастливим с онова блажено положение на крайниците, за което могат да имат претенция само лични господари и което ние обикновено наричаме са’адет-и-беден [241] са’адет-и-беден — блаженост на тялото — б. а. . Вържете го, но толкова здраво, че да не може да се помръдне!

Можех да се отбранявам, но вероятно без всякакъв успех. Ето защо се отказах от съпротивата и се оставих да правят с мен каквото искат. Бях заставен да седна. Дръпнаха ми коленете до гърдите и ги вързаха там с едно прекарано около врата въже, което навеждаше главата ми до тях. Двата края на това въже бяха неколкократно омотани около глезените и здраво вързани. После обвиха ръцете ми около коленете и ги стегнаха така силно, както си мислеха, че всяко развързване на възлите изглеждаше изключено. Тялото ми сега прие стойката, окачествявана с израза «сложен в прангите».

Преднамерено си послужих с думите «както си мислеха», защото не бяха забелязали, че не са постигнали изцяло намерението си. Докато ми бяха свързвали подлакътниците, аз бях сложил китките високо една върху друга и същевременно бях натискал възможно по-надолу лактите. Като ги издърпах и после ги извъртях в ставите, примката щеше да се отпусне и може би щеше да ми се удаде да я изхлузя. В тази надежда ме подкрепяше благоприятното обстоятелство, че самите ми ръце висяха свободно. Понеже бяха стегнали заедно основите на китките, негодяите не сметнаха за нужно да обезвредят и ръцете. Според тях така им бях подсигурен в това подземно помещение, че дори и да не бях вързан, нямах и най-малък шанс да избягам.