Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Работата не е благоприятна за теб. Та нали ти самият се изрази, че тук е място само за шиити и всеки иноверен трябва да напусне хана. Ако не съумееш да ми докажеш, че си изповедник на Шиа, ще трябва според собствената ти воля да те напъдя през портата ведно с всичките ти хора!

— Какъв позор! — избухна персиецът. — Наистина ли трябва да изтърпя такова нещо?

— Да, трябва! Ти си чужденец, който не може да се легитимира, и си длъжен да се подчиняваш на мен, управляващия това място.

— И какво ще се случи, ако откажа да се подчиня?

— Ще съставя и изпратя доклад, а вас ще задържа, докато пристигне отговорът.

— Ние обаче няма да допуснем да ни задържиш!

— Аллах да те предварди от неразумни действия. Моите асакери не се боят от вас, а тоя добре въоръжен ефенди сигурно ще ме подкрепи със своя храбър шейх на хаддедихните. Вие видяхте как умее да стреля!

Камерхерът огледа въпросително кръга от хората си. Те показваха съвсем различни физиономии отпреди. Раншният израз на крепка самоувереност беше напълно изчезнал. Моята демонстрация по стрелба и паспортите ми бяха оказали възнамерявания ефект — ханджията беше станал храбър, а камерхерът — несигурен. На моя дребен хаджи тая работа доставяше удоволствие. Той попипа силяха си за оръжия и ме запита дали веднага да не докажем на тези хора как двама изпитани воини съумяват за две минути да направят негодни за отбрана дванайсет противника?

— Да, ще го сторим, но по друг начин, а не както си го мислиш — отвърнах. — Точно защото съм християнин, ще уредя по мирен път разправията, за която не носим ние вината.

Обърнах се към ханджията.

— Ще сметнеш ли за валидно уверението на някого, когото познаваш, че този персийски мирза действително е пишкхидмет баши на шаха?

— Да — отговори той.

— В такъв случай кажи дали сега ме познаваш!

— Теб ли? Та нали ми представи най-висшите документи. Аз следователно те познавам така добре, сякаш от младини съм бил до тебе.

— Значи би приел думите ми за валидни?

— Като моите собствени!

— Добре, тогава аз те уверявам, че този мирза действително е човекът, за когото се представя, и те моля да му позволиш да остане в хана, докато пожелае!

— Щом ти го казваш, така ще стане, ефенди!

— Машаллах! — извика Халеф. — Ти му се отплащаш за оскърбленията, които трябваше да изслушаш, с тая незаслужена доброта? Как можа да ме лишиш от блаженството да покажа на тия диванета, че ние двамата струваме много повече от дванайсет?

Отговорих му с един знак към персите и тогава той ме разбра. Слисаната физиономия, която камерхерът сега показваше, ми достави повече удовлетворение, отколкото бих получил, ако бях изпълнил намерението на Халеф. Той се бе вторачил в мен и запелтечи:

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Но колко голямо е изумлението ми!

— От какво? — осведоми се Халеф ухилено.

— Че един християнин, един неверник, който днес ме вижда за пръв път, рискува да ме освидетелства като отблясък на владетеля!

— Ако си мислиш, че това е рисково дело, то се лъжеш. Точно сега тоя отблясък така ясно ти личи, че всяка заблуда е напълно изключена. Твоят лик сияе срещу ни с цялата си мъдрост и ние разбираме, че си твърде умен и наивен, за да дръзнем да ти кажем това, което трябваше в действителност да ти известим.

— Да известите? На мен? Какво искаш да речеш с това?

— Че се намирате в голяма опасност, за която и понятие нямаше да си имате, ако ти не беше едно такова ярко светило на големите акъллии.

Нямаше как персиецът да не усети подигравката, но понеже се касаеше за предупреждение, той сметна за уместно да се направи, че не я е забелязал, и продължи да се осведомява:

— Не знам каква опасност би могла да ме застрашава! Ние се движим под могъщата закрила на шах-ин-шаха и сме убедени, че нийде не може да ни се случи нищо.

— В Персия бихте могли да говорите за тази закрила, но не тук. Преди малко вие узнахте колко малка беше неговата власт спрямо нашата воля. Но я кажи, има ли отрядът ти някое специално име?

— Какво значи да има специално име? Той е керван като всеки друг.

— Лъжеш се. Той притежава име, което му е дадено, без ти да знаеш.

— Какво?

— Наричат го Карван-и-Пишкхидмет Баши.

— Това име ти сигурно самият в този миг му даде!

— Не. На нас то ни беше известно дълго преди да те видим и ние знаехме, че този Карван-и-Пишкхидмет Баши е на път и е очакван. Когато ви срещнахме тук, веднага ви разпознахме. Затова моят ефенди можа да заяви преди малко на ханджията, че ти си башът на пишкхидметите.