Карл Май - Край развалините на Вавилон

Сцената беше привлякла вниманието на другите присъстващи в хана. Те бяха пристъпили насам да наблюдават как ще протече инцидентът. Тук стоеше и ханджията с няколко войници, придадени към него за защита на мястото. Като управител той имаше задължението да следи за реда и спокойствието, но, изглежда, обичаше удобствата и му липсваше активност, защото и през ум не му минаваше да се занимае с нашата работа. Неговите войници се подхилкваха — разправията явно им доставяше удоволствие. Тя все пак внасяше развлечение в скучното делнично еднообразие, на което бяха осъдени тук. Поклонниците, носачите на трупове и другите там хора се държаха по същия начин. Само един от тях, види се, имаше мерак лично да вземе участие. Остро изрязаното му загоряло от слънцето лице беше неспокойно. Той подтичваше насам-натам, за да оглежда внимателно ту Халеф, ту мен. Личеше му, че планира нещо, и когато видя сега персиеца да стои нерешително, пристъпи към него и се поклони дълбоко.

— Хазрети [228] хазрети — твое височество — б. а. , прощавай, дето ще ти отправя една дума! Аз мога да ти дам сведения за тези двама мъже.

— Кой си ти? — попита го пишкхидмет баши, видимо зарадван, че го избавят от затрудненото положение.

— Аз бях храбър воин на бедуинското племе обеиде, но бях отлъчен заради тези хора — дано Аллах ги разкъса! — и сега съм принуден да бъда слуга на чужди хора, за да не гладувам.

Лицето на мъжа ми се струваше познато, но не можех да се сетя кога и къде съм го виждал. В този момент Халеф се върна и каза тихо:

— Сихди, аз го познавам. Той е единият от двамата съгледвачи, които навремето наказахме с позорно отрязване на брадите. [229] Вж. Карл Май, Събр. съчинения, т.1, «През пустинята». — б. нем. изд.

Сега си спомних и аз. Халеф беше прав. Двамата бедуини бяха лишени от чест чрез това наказание и впоследствие — отлъчени от племето. Сега мъжът се улови за неочакваната възможност да ни отмъсти. Мен не ме достраша от това, а Халеф седна ухилен отново до мен на ръба на кладенеца с очаквателен поглед.

Персиецът седна на килима си, втикна камата в шала, прие възможно по-достолепна физиономия и подкани бившия обеид:

— Разкажи ми какво знаеш за тях! Ако имаш някоя праведна работа срещу тях, ние сме готови да ти помогнем.

— Моята работа е не само праведна, ами и кръвна — откликна на подканата бедуинът. — Защото позорът, който те ми причиниха, може да бъде разплатен само с кръв. Племето на хаддедихните подхвана навремето спор с обеидите. Ние се приготвихме за война и нашият шейх изпрати двама съгледвачи да разучат намеренията на хаддедихните. Единият от тези съгледвачи бях аз. Аллах поиска да ни споходи нещастие, бяхме заловени и превърнати в стари жени, понеже ни остригаха брадите. По тоя начин изгубихме честта си и бяхме прокудени от племето.

— Ти приказваш за себе си, а пък искаше да говориш за тях!

— Прощавай, това веднага ще стане! Аз по онова време още не познавах тези двама мъже, ала по-късно ги опознах и много чух да се говори за тях. Дребният там се казва Хаджи Халеф Омар и сега е шейх на хаддедихните…

— Какви са хаддедихните? Сунити?

— Да.

— Тогава Аллах да прокълне и тях, и него! Как може той да се осмели да пристъпи в този хан, построен само за вярващите изповедници на святата Шиа? Веднага щом се махне, това място трябва да бъде прочистено от неговата воня!

— Аллах! Вонята на другия обаче е още къде ти по-голяма?

— Как тъй?

— Защото той изобщо не е мюсюлманин.

— Да не би да е някой проклет йехуд [230] йехуди — евреин — б. а. ?

— Не, още по-лошо, защото той е един невернически насрани [231] насрани — християнин — б. а. .

— Насрани? — подскочи персиецът. — Нима е възможно това? Преживявано ли е някога едно такова трижди проклето осквернение на свещения поклоннически път? Проявете мъжественост, хора, това сред нас е една миришеща на разложение мърша! Нахвърлете се върху хайманата, изритайте го жив или мъртъв през портата!

Халеф отново се улови за камшика и поиска да се смъкне от кладенчовата коруба, ала аз го задържах.

— Остани! Сега ще стане забавно. Любопитен съм дали ще имат куража да ми посегнат.

Те не го притежаваха, а проклинаха и пустосваха във всички тоналности, но останаха по местата си. Обеидът ги подсили в страхливостта им, като предупреди:

— Не бъдете непредпазливи, а внимавайте с тях! Тоя неверник ви е непознат, ама аз го познавам, защото съм чул всичко, което се разправя за него.