Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Та ти си противоречиш! — подметна камерхерът. — Първо говориш за пълно презрение към него, а сетне пък ни предупреждаваш!

— Защото не искам да претърпите поражение.

— Ние го превъзхождаме!

— В битката не! Той е силен и гъвкав като пантера и е убивал лъва посред нощ с един-едничък куршум. Голямата тежка пушка, облегната там до него, има заряди, които летят на далечина няколко дена път и умерват всяка цел изцяло по негово желание, защото му помага Шейтана, с когото той е сключил съюз. А пък с малката пушка може да стреля, без дори да зарежда, толкова милион пъти, колкото си ще, защото тя е изготвена в пъкъла, където живеят всичките му деди и предци. В битка срещу него нищо не можете да постигнете. Има само едно-единствено средство да се оправите с него, и това е хитростта!

Насмалко да се изхиля при тези думи. Фактът, че в мое присъствие препоръчваше хитрост, си бе направо очебийно доказателство, че самият той не притежава от това качество. Персиецът също го долови, погледна го удивено и поклати глава.

— Не бива значи да нападнем тоя франкски ефенди, а само да бъдем хитри? И ти го казваш пред собствените му уши?

— Защо не? Та той бездруго си го знае, независимо дали ще го чуе, или не, защото неговото притворство е кажи-речи по-голямо от силата на неговото тяло и непогрешимостта на пушките му.

— И при това положение ние трябва да го надвием с хитрост? Искаш ли да ми посочиш по кой начин?

— Това си е ваша работа. Аз ви предупредих. Сега можете да правите каквото си искате.

— Ясно: ти самият имаш страх от него. Аз обаче не се страхувам и знам какво трябва да правя.

Изявлението си беше чисто празнословие. Той се страхуваше и още как, защото вместо да предприеме някаква действена или словесна атака срещу мен, се обърна към стоящия в негова близост ханджи:

— Ти си назначен от пашата надзорник на този хан, нали?

— Да, хазрети — потвърди запитаният с широка, смутена усмивка.

Той също беше чул предупрежденията, поради което страшно много се боеше от Халеф и мен и предусещаше с най-голямо безпокойство, че се очаква да вземе по някакъв начин мерки срещу нас.

— Ханът стои ли край пътя за светите места на дарените с благословията и милостта на Аллах следовници на Шиа? — продължи да пита персиецът.

— Да.

— Той значи съществува само за правоверните?

— Да.

— Достъпът на един неверник трябва да се счита като наказуемо със смърт осквернение на тези места?

— Да.

— И ти имаш задължението да бдиш той да си изпълнява предназначението, за което е съграден?

— Да.

— И строго да следиш за всяко незаконно или позорящо ползване?

— Да.

Доставяше ми удоволствие да гледам как при всяко «Да» охраненото, окръглено лице на ханджията ставаше все по-дълго. Персиецът обаче продължи да го мъчи:

— Чу ли, че във вътрешността на тези дувари се намира един християнин?

— Да.

— Тогава ние те приканваме да сториш своя дълг! Присъствието на този човек е едно крещящо до небето престъпление срещу Аллах, срещу Пророка, срещу повелите на исляма и срещу всички негови изповедници, които се намират тук. Ние изискваме най-бързото и тежко наказание тук, на място, пред нашите очи! Чу ли добре? Ако откажеш, ще се оплача на нашия владетел на света, който ще накара падишаха да те накаже със смърт!

Когато главният камерхер свърши с под будител ските си приказки, лицето на ханджията беше станало толкова дълго, че по-нататъшното му удължение не бе възможно дори с един му-и-шутур [232] му-и-шутур — най-малката персийска мярка за дължина, равна на дебелината на камилски косъм — б. а. .

В същата мяра бе нараснало и смущението му. Той не знаеше какво да предприеме и това събуди съчувствието ми към безобидния, хрисим човечец. Ето защо взех думата:

— Пристъпи по-близо към мен, ханджи! Досега ти чу какво мислят другите. Сега трябва да се запознаеш и с нашето мнение. Но бъди вежлив, иначе пушките ни ще загърмят!

Той толкова много се страхуваше от нас, че направи само няколко крачки в отговор на подканата ми.

— Този хан наистина ли е тук само за привърженици на Шиа? — попитах.

— Да — обясни той.

— За друговерци е забранен?

— Да.

— Ти шиит ли си?

— Не.

— Войниците ти шиити ли са?

— Не.

— И въпреки това сте тук? Също и обеидът, който ни обвини, не е шиит. Аз почитам закона, но очаквам и другите да го съблюдават. Ако този хан е предназначен само за шиити, то всички, които не са такива, трябва незабавно да го опразнят. Хайде, и ти, и войниците си събирайте партакешите! Веднага щом се махнете, а с вас и обеидът, ще напуснем и ние хана.