Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Сихди, не мислиш ли, че трябва да предупредим тези хора?

— Да, това е наш дълг. Да се надяваме, ще ни хванат вяра!

— Защо ще се усъмняват в истинността на нашите думи?

— Вече често ми се е случвало тъкмо такива благонамерени предупреждения да бъдат отблъсвани с неблагодарност. Можем ли да приведем доказателства, ако хората ни ги поискат?

— Не. Но ако някой се осмели да ми каже в лицето, че не ни хваща вяра, то ще му просветля тъмния разсъдък със сияйните лъчи на моя камшик. Хайде, да си продължим ездата! Час по-скоро ми се иска да разбера дали наистина се касае за Карван-и-Пишкхидмет Баши.

Продължихме пътя си. Приблизително след половин час ханът изникна пред нас и ние се насочихме към портата. Още първият поглед при влизането в двора ни показа, че керванът беше тук. Освен него, имаше и няколко групи поклонници и носачи на трупове, които скромно се бяха изтеглили в ъгъла, защото шествието на камерхера беше така богато екипирано, че никой не смееше да приближи до подчинените му. Ние обаче преминахме, без много-много да се церемоним, през хората и слязохме при кладенеца. Това непринудено държане явно предизвика тяхното недоволство. Чухме ги да замърморват и забелязахме неприязнените им погледи, но пет пари не давахме за това.

Керванът наброяваше дванайсет добре въоръжени конници и шест товарни камили, на които явно бяха натоварени ценни пакети. Конете бяха от средна хубост персийска порода. Но един от тях беше великолепен резултат от кръстоска между арабска и тюркменска раса. Той вероятно принадлежеше на пишкхидмет башията и носеше богато обкована със сребро сбруя. Тази демонстрация на заможност при тукашните условия беше много неразумна, защото направо пораждаше желание за грабеж.

В сянката на платформата бе проснат драгоценен килим, на който камерхерът пушеше своя хуках [224] хуках (перс.) — наргиле — б. а. .

Той беше чернобрад мъж около трийсетте, облечен скъпо, от което лъхаше стремеж да се привлече вниманието върху неговото високо обществено положение. Тоалетът му беше гарниран с галони и лампази от златна сърма. Един мек кашмирски шал обгръщаше хълбоците му. Високият черен калпак от каракул се числеше вероятно към най-скъпите, които някога съм виждал, а оръжията му искряха с изящната си инкрустация. Каква непредпазливост сред едно население, което гледа на грабежа като на възнаграждаващ спорт! Подобно, макар и не така скъпо, бяха облечени и въоръжени също и неговите придружители.

След като бяхме слезли, той прати един от хората си с разпореждането да отидем при него.

— Какво да правим при него? — попитах аз.

— Да му кажете, както се подобава, кои и какви сте и да му докажете, че имате право да пребивавате в неговата ощастливяваща близост.

— Той! Кой е той всъщност?

— Той е пишкхидмет баши на властелина на света и има законното основание да носи титлата емин-и-хусур [225] емин-и-хусур — довереник на царското присъствие — б. а. .

Мъжът го изрече по такъв високомерен начин, а по лицата на стоящите наоколо негови спътници бе изписана такава надменност, че аз отговорих нелюбезно:

— Властелина на света? Къде има човек, който да владее света? Пишкхидмет баши? Значи служител със слугински задължения! Емин-и-хусур? Сиреч довереник на нечие присъствие, но не на моето! Аз не съм слуга като него. Как можеш да твърдиш, че трябвало, както се подобава, да се приближа?

— Значи се противиш? — запита оня сурово.

— Противя? на! Аз камердинер ли съм, който стои под неговите заповеди? И да не би да се намираме в Персия? Вие сте чужденци точно като нас. Вие сте се отбили тук да си починете точно като нас. Ние имаме равни права. Мен ми е безразлично кои сте вие, а вас какво ви влиза в работата кой съм аз? Ако вашият пишкхидмет баши има да ми изложи някакво желание, то нека дойде при мен. На нас тук никой нищо не може да ни заповядва!

— Значи не искаш да идеш при него? — осведоми се той със същия безцеремонен тон като преди.

— Не.

— Тогава ще ви принудим!

— Опитай! Ти нарече неговата близост «ощастливяваща». Ние обаче знаем, че щастието трябва да се търси на съвсем други места, а не в близостта на хора, незапознати дори с елементарните правила на учтивостта.

— Това е оскърбление! Ако не ни последвате доброволно, ще употребим сила!

Аз седнах на корубата на кладенеца, взех карабината «Хенри» в ръка и посочих сиджимката, на която ханджията беше навесил кромид.

— Виж там редицата басал [226] басал — кромид лук — б. а. ! Аз ще уцеля първите пет от лявата страна. Внимавай!