Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Вярно е! Той е този, за когото се представя, и с него трябва да се занимае християнски съдия. Не мога да сторя нищо друго, освен да го изпратя в Багдад.

— Точно така! — вметнах аз. — И първата ми работа там ще бъде да засвидетелствам, че си отказал дължимата почит на султанския подпис и печат. Види се, аз като християнин и чужденец познавам далеч по-добре задълженията си от самия теб! И тъй като сега си убеден кой съм, представям ти известния надлъж и шир Хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар. Надявам се никой няма да се осмели да се усъмни в истинността на моите думи!

Тогава Сефира се намеси бързо:

— Аз се съмнявам в тях! Тези паспорти са фалшиви. Той иска по тоя начин да се измъкне от справедливото наказание. Трябва да ги скъсаме, незабавно да ги накъсаме. Тогава той ще ни принадлежи и нищо няма да може да направи срещу присъдата на махкеми. Дай ги тук, дай ми ги!

Посегна и ги изтръгна от ръката на санджаки. Грамотите се намираха в най-голяма опасност. Не биваше нито миг да се бавя със спасението им. Измъкнах рязко револвера и го насочих към Сефира.

— Пусни ги на земята незабавно! Веднага щом другата ти ръка посегне към тях, ще я раздробя!

Персиецът държеше документите в лявата ръка. Само с нея не можеше да ги скъса, за тая цел беше необходима и дясната.

— Ти няма да стреляш по мен пред махкеми! — ухили се той. — Гледай само как ще се разлетят парчетата!

Посегна с другата ръка и аз тутакси дадох изстрела. Оня изтърва книжата, нададе крясък, изхвърли ранената ръка нагоре и скочи към мен. Един рязък натиск на коленете ми… жребецът направи скок към него и го събори. В следващия миг се бях смъкнал от седлото, вдигнах с лявата ръка паспортите, ударих с дясната Сефира с ръкохватката на револвера по главата, от което той — беше се полу-изправил — отново се сгромоли и веднага се метнах пак на моя Асил Бен Рих.

Достопочтените членове на махкеми бяха наскачали като изхвърлени от пружини. Крещяха ужасени от моето злодейство, докато полковникът неколкократно извика «Аферим!» [219] Аферим! (тур.) — Браво! — б. а. .

Зяпачите също надигнаха врява. Възникна суматоха, която не биваше да се оставя да отмине неизползвано.

— А сега да се махаме, Халеф, да се махаме!

Като подхвърлих тези думи на хаджията, врязах коня в оживено ръкомахащите и викащи един през друг хора. Той ме последва веднага. Препуснахме в галоп през двора към предварително набелязаното от мен място. Беше истинско блаженство с каква лекота, преодоляхме дувара и се озовахме на улицата, която беше тясна, но скоро излезе на една по-широка. После поехме бързо през града, докато го оставихме зад себе си, и се намерихме на познатия път за Багдад. Тогава Халеф рече:

— Защо толкова бързаме, сихди? Който язди атове като нашите, не може да се опасява, че някой ще го настигне!

— Това е вярно, но аз искам да създам впечатлението, че сме радостни, дето сме загърбили Хиле, и дори не мислим някога отново да дойдем насам.

— Нима искаш да се върнеш?

— Разбира се!

— Хамдулиллах! Досещам се за причината и знам какво гласиш.

— Какво?

— Ти продупчи с куршум ръката на Сефира. Но това не е достатъчно, ти искаш и по-нататък да си видиш сметките с него. Правилно ли е предположението ми?

— Да.

— Тогава ще ти призная, че твоето решение сякаш идва от собствената ми душа. Персиецът се усъмни в нашия кураж. Ние ще му докажем, че притежаваме от тоя дар на Аллах повече, отколкото той някога е познавал!

— О, на мен ми е безразлично дали ще ме смята за страхлив или смел. Но ми се иска да покажа на махкеми и особено на санджаки на кого е мястото пред съда — на персиеца или на нас.

— Как, сихди? Ти отново искаш да свикаш махкеми?

— Да.

Тогава той накара коня си да направи скок и заликува с просияло лице:

— Каква наслада, какво блаженство! Ей това е то, което най-обичам, и което ми е най по сърце. Уважение трябва да добият те, уважение към мен и теб! Да осъзнаят трябва те, че както качествата на нашите достойнства, така и достойнствата на нашите качества те никога не могат да достигнат! Те трябва да стигнат, че ние притежаваме една безпримерност във всички несравнимости, пред които враговете ни тънат в праха. Аз ще ги приканя поне един човек да ми посочат, комуто Аллах е дарил толкова много и такива великолепни дарби на тялото и духа както на нас! Те трябва в най-дълбоко смирение и покорство…!

— Стига, Халеф! — прекъснах го усмихнато. — Ако те оставя да говориш по тоя начин, ще се направиш по-извисен и от Аллах. Припомни си вдъхващото благоговение величие, с което вчера вечер се изтърсихме от тухлените руини и попаднахме в ръцете на асакерите, и сигурно ще се оцениш в по-малко достойна за възхищение светлина.