— Как се казваш и кое царство е отечеството ти? — попита той.
— Името ми е…
— Стой! Нека аз да говоря вместо теб! — прекъсна ме тук миралаят, който бе следил с най-голямо внимание думите ми. После се надигна от възглавницата си и извика високо:
— Този чуждоземен мъж се нарича Кара Бен Немзи ефенди. Той произхожда от прочутото царство Алмания, чийто кайзер е приятел на великия господар, и винаги се е заемал с любов и доброта с бедните, угнетените и безпомощните в нашата страна, без да взема под съображение, че те не са от неговата вяра. Той не познава страха, не се бои от никаква опасност и от никой враг и разсъдливостта му е също толкова голяма, колкото силата и храбростта. А неговият придружител, когото виждате тук, никога не се отделя от него и участва във всичките му дела. Името му е Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах.
— Как? Ти ни познаваш? Ти ме знаеш? Известно ти е даже цялото ми име, което в действителност бих могъл още повече да удължа? — запита Халеф зарадван.
— Да, познавам ви. Ей затова преди малко твърдях, че в никой случай няма да допуснете да ви накажат. Защото вашата воля ви придава крила, а гневът ви пробива дупки в дуварите.
— Но аз не си спомням за теб. Къде си ни срещал?
— Видях ви там горе сред планините на йесидите. Оттогава мина вече много време. Тогава аз бях още мюлазим [216] мюлазим — лейтенант — б. нем. изд.
и се намирах във войската, командвана от миралай Омар Амед. Той беше голям урсуз и много калпав човек, за което намери смъртта си в огъня. Вие бяхте наблизо и видяхте как пир Камек, върховният будител на поклонниците на дявола, скочи с него в пламъците на кладата, при което и двамата изгоряха. [217] Вж. Карл Май, Събрани съчинения, том 2, «През дивия Кюрдистан» — б. нем. изд.
Сетне Кара Бен Немзи посредничи за сключване на мир между нас и йесидите. Едва тогава узнахме какво ви дължим. Ние бяхме обградени отвсякъде и никой нямаше да се измъкне жив, ако ефендито не се бе застъпил за нас. Това тръгна да се разказва от уста на уста и всички ви обикнахме. Чухме също така и всичко, което преди туй бяхте сторили и преживели. По-късно, когато бях прехвърлен в Керкук и после в Сюлейманийе, често слушах пак да се приказва за Кара Бен Немзи и неговия Хаджи Халеф Омар, за вашите коне, пушките и делата ви при бедуините на Джезирех и кюрдските племена от планините и долините. Бях горд, че ви познавам, и все ми се искаше отново да ви видя. Днес това мое желание се изпълни и можете да си представите колко се радвам. Много ми се иска да ви се отблагодаря, задето навремето ни спасихте живота, но за съжаление аз не съм санджаки на Хиле, а само един командващ полк. Ако мога обаче да ви окажа някоя услуга, то моля да ми го кажете без колебание. На драго сърце ще сторя каквото пожелаете. Сега позволете да отбележа нещо. Аз съм член на махкеми и като войник съм поел задачата да не допусна да избягате. Трябва да съблюдавам задълженията си. Но във всичко, което стои извън тях, ще ви окажа моята помощ и закрила, макар да съм убеден, че Кара Бен Немзи и хаджи Халеф не се нуждаят от подобна закрила, дори и наглед да са пленници.
Тази среща с миралая за мен беше един толкова често преживяван случай на доказателство, че всяко добро дело няма необходимост от незабавно възнаграждение от ответната страна, защото е предопределеност от Бога такива деяния съвсем от само себе си да намерят по-късно отплата. Впрочем полковникът явно бе кадърен офицер, за да бъде повишен от онова време от мюлазим до миралай.
Той, както вече споменах, бе говорил толкова високо, че всички го чуха. Ефектът от думите му беше благоприятен за нас. Като виждах приятелски отправените към нас погледи, изобщо не можех да си представя, че в качеството си на «прокълнат от Аллах християнин» се намирам сред фанатизирани шиити. Вероятно опасността от тяхната нетърпимост към чужди вероизповедания бе намалена от факта, че преди малко бях споменал така доброжелателно Шиа и същевременно бях намекнал за верската омраза на сунитите. После държането ми спрямо санджак беше нечувано. То беше, склонен съм да кажа, едно зрелище, което бе събудило най-живо съпричастие към носителя на главната роля — хората забравяха иновереца и виждаха в негово лице само храбрия мъж. Към това се добавяше също, че областният беше сунит, следователно необичана личност. Мъжете тайно злорадстваха за скастрянето, което го споходи. А когато сега миралаят прояви такова топло отношение към нас, настроението стана още по-приятелско. Видях дори как старият индиец ми кимна с усмивка на задоволство.
Читать дальше