Карл Май - Вкаменената молитва

Намирах се в особено настроение, когато Устад ме поведе нагоре към предназначеното за мен жилище. Не беше напрегнатост, още по-малко — любопитство. Имах чувството, че сега ще се осъществи един отдавна живеещ в мен, но не напълно осъзнат копнеж, сякаш ми предстои някакво щастие, за което отдавна, но без мое знание, съм бил подготвян. И защо бях толкова сериозен, като че на всяко от изкачваните стъпала бе застанала по една фигура от отминали дни с предупредително вдигната ръка?

Когато стигнахме пред жилището на Устад, видях второ стълбище. При извивката бе поставена запалена свещ. Той посочи нагоре и каза:

— Ти ще живееш там, над мен. И все пак толкова ниско, толкова ниско, както аз днес вече не бих желал да живея!

Погледнах го въпросително. Тогава той сложи ръка на рамото ми и продължи:

— Ефенди, страхуваш ли се от привидения?

— Не — отговорих.

— Или от гробове?

— Не.

— Качи се тогава и се огледай! За кратко време ще те оставя сам, но после ще дойда горе и аз. Може би е по-добре да кажа «долу», защото, скъпи ми приятелю, ти ще живееш при трупове. Ти си първият и определено последният, значи единственият, който ще пристъпи в онази гробница, построена от мен за покойника от изминалите дни на моя живот. Говоря с мрачни думи, ала тъкмо този мрак ще се превърне за теб в светлина! Това е моето сърдечно желание!

Той отвори жилището си, кимна ми с меланхолична усмивка и изчезна зад вратата. Аз продължих.

Докато го вършех, прехвърлих през ума си всичко, което бях чул от неговата уста. Колко дълбока, с каква значимост бе изпълнена всяка негова дума! От каква висота поглеждаше всяка мисъл на този мъж надолу към повърхността на обикновените хора! «Приятел» ме бе нарекъл. Както всичко бе толкова необичайно, така и тази дума не биваше да приемам в общоприетата форма на общуване. Той без съмнение я бе имал предвид не в празното, а в смисловото й значение. Аз можех да бъда убеден, че трябва да търся и намеря нейното съдържание също в себе си.

Второто стълбище се изкачваше във вътрешността на скалата, на която се облягаше най-горният етаж на Високата къща. Видях само една врата. Тя стоеше отворена. Навън струеше мека светлина. Влязох. Каква изненада предлагаше тази «гробница»!

Та това си бе направо кабинет на европейски учен! Създаваше се впечатление, че той току-що бе напуснал помещението, но всеки момент ще се върне.

Географ ли беше? Етнолог? Подът бе покрит с кожи на диви животни ведно с препарираните глави, лапи и копита. По стените висяха бойните оръжия на различни народи и също всякакви мирни, но интересни предмети от бита. До много удобен персийски диван стоеше индийска седефена маса, а по нея лежаха разгърнати книги, които сякаш някой само преди малко бе чел. Пристъпих да погледна. Един отворен Нов завет!

С мастило бе подчертан стихът: «Бог е Дух и които се молят на Него, трябва да се молят с дух и истина!» До него ръкопис, но не на отделни листи, а подвързан. На мястото на автора бе изписано изречението: «Моите мисли не са вашите мисли и моите пътища не са вашите пътища. Така говори Господ!»

Върху писалището гореше лампа, чиято светлина бе омекотена от зелен абажур. Той беше от коприна, извезана от женска ръка. Арабски писмена, но добре познати думи: «Любовта никога не стихва». Когато повдигнах абажура, за да прочета тази правдива сентенция, видях, че това бе една от така наречените астрални лампи. Астрален! Думата по особен начин събуди у мен спомен от момчешките години. Бях чел в някаква стара книга, че има астрални духове, които живеят в непознати за нас звезди. Моята детска фантазия доста се постара да придаде фигура и цвят на тези духове, при което естествено се стигна до най-причудливи резултати. Тогава чух, че ректорът получил за кабинета си една астрална лампа като подарък за рождения си ден. Отидох на мига при него и го помолих да ми позволи една екскурзия из тази територия на духовете. Не е трудно да си представи човек колко бях разочарован, когато при много подробно предприетата окултна инспекция не се изпълни ни едно-едничко от моите изключително напрегнати очаквания! Хер ректорът видя моята печал и попита за причината. Аз я споделих искрено с него. Тогава той се засмя и каза: «Скъпо мое момче, истинската астрална светлина се носи сияйно от звезда на звезда по цялото небесно пространство, за да освети целия свят с Божия дух. А името на тази малка земна лампа е откраднато от небето, та да може тенекеджията да превърне Божието великолепие в един добър, доходоносен гешефт за себе си и своите себеподобни.» После се сети, че моята схватливост не е на неговото ниво, и продължи: «Ако и за в бъдеще държиш очите си все така отворени, ще проумееш това, което ти казах. Този тенекеджия не е единственият човек, когото Господ Бог спокойно понася. Има и други пансионери, гощаващи се от добре отрупаната небесна трапеза, макар чисто и просто да са си узурпирали това право.