Карл Май: Вкаменената молитва

Колко странно! Току-що се бяха появили и у мен подобни мисли! Но аз не казах нищо. Не можех да намеря дума, достойна да бъде изговорена сега. Това стихотворение беше възникнало в него в настоящия миг. А че той го беше формулирал веднага гласно, за мен бе напълно разбираемо. Всеки поет обикновено го прави. Той отново се извърна и след кратка пауза каза, изхождайки от последните си думи:

— Та нали днес бе ден на възхвала и благодарност. За мен той още не е отминал; отгласът му все още продължава в мен. Ти беше близо до физическата смърт, но възкръсна преди нея. Ето защо се отправихме към дома Господен.

— Позволи ми тогава да благодаря, че и ти сега си отново жив — казах.

— Аз? — попита той бързо.

— Да. Аз бях близо до смъртта, но ти си умирал.

— Кой ти го каза? Кой ти го каза?

— Пекала. Не биваше ли?

— Тя знае, че пред теб не искам да имам тайни. Но те е осведомила погрешно.

— Не си ли й казал, че си имал своя смъртен ден? Не говори ли преди малко и на мен за своята гробница?

— Действително. Но съм разбран погрешно от вас двамата. Моята гробница не е моят гроб. Само онова, което е отмряло в мен, лежи тук погребано. Моят смъртен ден беше, когато то умря.

— Тогава от все сърце желая да имаш право! Ако е вече толкова тъжно да почувстваш как в теб умира нещо мило, то трябва да е направо ужасно телесно да си жив, но като духовно завършена личност да се знаеш вече умрял и погребан!

Той дълго ме гледа в лицето. После прекара ръка по челото, сякаш искаше да отстрани нещо оттам, и заговори:

— Наистина не мога да си представя нещо по-страшно от това, което току-що каза. Но въпреки всичко умряло в мен, аз и до днес съм напълно жив по отношение на онова, което ти нарече моя духовна личност.

— Да дава Бог!

Тонът, който неволно придадох на тези три думи, накара Устад отново да обърне лице към мен. Изразът му бе леко учуден. Сетне попита:

— Смяташ ли изобщо възможна смъртта на една завършена, може би значителна или дори велика личност?

— Да.

— От какво би умряла?

— От внезапно, привидно добре обосновано решение. Или също от самообвиняващо, бавно залиняване. В двата случая е налице самоубийство, при положение че духът преди туй е бил здрав.

— Ефенди, знаеш ли колко твърдо говориш?

— Ние говорим за духа. Ето защо нека духът не говори на духа. А духът е твърд, може би по-твърд от всичко, което ние обикновено наричаме твърдо. Ти искаше да чуеш мнението ми за смъртта. Това не са сърдечни работи. Попиташ ли сърцето ми, то ще говори, и то с удоволствие, с най-голямо удоволствие!

Той сключи ръце, вдигна очи нагоре и каза:

— Самоубиец ли да съм бил?! Ходех, моля те, опази ме от това!

— Ходех е всемогъщ, но дори на неговото всемогъщество не е възможно да предпази нещо, което вече се е случило.

— В такъв случай искам да се изпитам. Искам да знам какво съм извършил и дали пък е било възможно и е трябвало по друг начин да постъпя.

— Смяташ ли се за безпристрастен съдия над самия себе си?

— Не. Но ти ще ме съдиш.

— Аз? Това е невъзможно, защото те обичам.

— Тогава нека обединим сили. Ще се контролираме един друг, та присъдата да бъде справедлива. Аз искам в началото да бъда трети, свидетелят, който ще разкаже на теб и мен съобразно пълната истина как стана така, че ръката на смъртта посегна към моя вътрешен мир. Заявявам искрено, че те доведох тук горе, за да ти удостоверя една любов. Но може би ти си този, който ще я прояви. Мислех, че трябва да те спасявам не само от една, а и от друга смърт. Сега се питам дали задачата не е възложена обратно. Ти на мен да покажеш, че един мъртвец не може да предварди един жив от смъртта.

В този миг разговорът ни бе прекъснат. Чухме от площадката долу да се разнасят гласове и през портата да преминават камили с бавни влачещи стъпки. Двама мъже разговаряха. Единият беше Тифл, другият — непознат. После се включи и Педехр. Той явно зададе няколко въпроса, които не разбрахме. Сетне чухме ясно да казва:

— Слезте и бъдете добре дошли! Аз ще доложа желанието ви на нашия Устад.

Тогава този се наведе над перилата и викна надолу:

— С кого говориш, Педехр?

— С ага Сибил и неговия внук от Исфахан — отвърна запитаният. — Той е срещнал кръвния отмъстител и носи важна вест.

— Нека бъде наш гост. Веднага слизам.

След това ми се извини с няколко думи, че трябва за малко да се отдалечи, и поиска да тръгне.

— Позволи само миг — казах аз. — Кой е пристигналият?

— Един търговец от Исфахан, който върти оттам значителна търговия към вътрешността на страната. Той снабдява много от свободните племена с всичко, което им е необходимо, и е главният изкупчик също на нашите произведения. Хората му са почти винаги на път със стока. Но при разплащане на сметките той има навика лично да отива.