Карл Май: Вкаменената молитва

— Трябва ли да бъда искрен? — попитах.

— Настоявам!

— Тогава знай! Ти стоиш пред мен като олицетворение на своя живот, който искаш да ми разкажеш. Това е индивидуален живот. Твоите възгледи са негов резултат. Аз трябва следователно да ги разглеждам като лично мнение, а не като меродавно послание свише. Аз съм, както се надявам, разумен човек. Като такъв трябва да уважавам не само сериозното старание, с което си се стремил към познание, но и плодовете на това старание, които ти ще бъдеш така искрен да сложиш пред мен. Знам, че няма да искаш да им се наслаждаваш, и следователно нямам ни най-малка причина за похвала или укор. Така че продължавай спокойно!

Той вероятно бе очаквал друг отговор, но не каза нищо, а веднага продължи:

— Ти може би си опознал някое такова «взето под аренда» от Бога небе? Аз не няколко, а много. Колко странно, че всички те имат такава поразителна прилика! И знаеш ли каква аренда плаща един такъв всемогъщ представител на Бога? Каквото му е останало от прикадения за него тамянов дим, това праща нагоре за Господа. Повече нищо! И след като е приел всички поклони и метани, той бива толкова добър да направи от своя страна на Бога само една лека чупка в кръста. Повече нищо! Защото този Бог е една Извечна любов, милост, търпение и благодушие и узурпаторът на неговото небе хич не мисли за Деня на разплатата, когато сигурно ще бъде първия изхвърлен! Ще ме питаш как Всевечната справедливост търпи един такъв «небесен арендатор» да се мъдри толкова дълго в Рая. Скъпи приятелю, та това, в което се е наместил, изобщо не е Небето, а онзи, някога великолепен, но сега превърнат в пустиня, мир на идеите, в който всяка следваща камила трябва да стъпва точно в отпечатъците на преднокрачещата, ако не иска водачът да я принуди да падне на предните крака, за да получи камшика.

Тук понечих да вмъкна една поправяща или поне смекчаваща забележка, ала той я отхвърли с бърз, енергичен жест, и продължи:

— Знам всичко, което искаш да кажеш, всичко! Ти каза, че стоя пред теб като олицетворение на моя живот, като индивид. Остави ме сега да бъда такъв! Аз имах намерение да говоря по друг начин. Исках да говоря с гласа на човечеството. Но ти ме накара да си послужа в качеството на отделно същество с онзи език, с който омразата и завистта ме прокудиха от улиците на живота към тази моя усамотеност тук. Благодаря ти, че ми предостави тази възможност! Няма да казвам неистини и нито ще преувеличавам, а ще назовавам всяко нещо с истинското му име. Но не изисквай да премълчавам или чак да представям в по-добра светлина там, където хората дори не са проявили снизхождение към мен. Измъчваният не може да издава други звуци, освен тези, които изтръгва от него болката. И когато се спускам сега в спомените от моите планини към онези местности, в които съм изтърпял най-големите страдания, то не се учудвай, ако не разказвам с тона на мъж, който е забравил враговете си!

— Въпреки това ще го сторя! — подметнах аз.

— Ти? Наистина ли?

— Да.

— Вярвам ти. Та нали Христос говори: «Любете враговете си!» Но той е бил богочовек, а ти ме върна при моята индивидуалност, при моята специфика, така че тя ще бъде тази, която сега ще оставя да говори. Приканвам те да се разглеждаш като целокупността на моите врагове. На тях искам да приказвам, не на теб, комуто животът сигурно е давал само слънчева светлина и човечеството само радушно признание!

Тук останах безмълвен! Не казах нито дума, нито една-единствена! Но лицето ми явно е изразило мислите ми, защото той попита:

— Що за странна усмивка имаш, ефенди? За мен ли се отнася?

— Не. Продължавай, моля те! Каза, че си опознал много от онези взети под аренда небеса?

— Да. Като ти опиша едно, с него ще опознаеш и ти всичките. Та слушай! Спуснах се с моя кон Имтиханат [2] Имтиханат — Изпитанията — б.а. от Джебел Дин [3] Джебел Дин — Планина на вярата — б.а. в равната страна на хората. Отбих се там в една странноприемница и научих, че оттук минавал пътят за близкия рай. Поисках да ми го покажат и го последвах. Всички хора, които срещах, ми изглеждаха много благочестиви. Те държаха ръцете си сключени и вдигаха нагоре очи съвсем иначе от обичайному. Обитавани шатри и къщи вече изобщо нямаше, но затова пък постройки, посветени все на Аллах, макар и под други имена. Редом с джамии виждах сгради с високи прозорци и кули, индийски храмове и китайски пагоди, малайски езически светилища и американски шамански вигвами, хотентотски жречески колиби и австралийски култови дупки. Много, много хора се стичаха по пътя пред мен. Всички искаха да отидат в Небето. Но почти също толкова много се връщаха печални, понеже не бяха допуснати в него. Попитах ги защо и узнах, че не притежавали позволително. Продължих да яздя.