Карл Май - Вкаменената молитва

Навалицата ставаше все по-голяма, докато най-сетне видях пред себе си портите на Небето. Там тълпата спираше, защото напреко на пътя бе опънат Хабл ел Милал [4] Хабл ел Милал — Въже на изповеданието — б.а. . Не бях дошъл, за да влизам и оставам още отсега в Небето, а само да го проуча. Ето защо това въже изобщо не ме интересуваше. Пришпорих коня и го прескочих.

Сега се намерих на открития мегдан пред портата на рая. До много, много високите стени растяха разкошни палми, дървета и великолепно нацъфтели храсти. Но понеже не долових никакво ухание, се взрях по-остро и тогава всъщност видях, че не бяха истински, а само нарисувани. Едно-единствено от всичките дървета бе истинско, ала извънредно странно. Беше много ниско, но неимоверно широко. Цветове и плодове нямаше, а хиляди необикновени листа с формата на човешки глави. Изглеждаха живи, защото постоянно движеха очи и бърбореха с незамлъкващи устни. Обърнах се и попитах един от стоящите наблизо що за чудато растение е това.

«Това е дървото Ел Джаранил — беше ми отговорено. — Не го ли знаеш? То е посадено тук, тъй като Дървото на познанието, растяло някога в Рая, изсъхнало. Оттогава човек трябва да пита листата на Ел Джаранил, ако иска да узнае дали притежава благоволението на Аллах, или не. Защото те са единствените по цялата земя, на които той поверява всички тайни на своите решения.»

Едва бях научил това и бях видян от няколко листа. Първо се вдигна неразбираем шепот. Той ставаше все по-висок, колкото повече очи се отправяха към мен, докато накрая всички устни се мърдаха и викаха моето име. Следствие този обединен крясък се разтвориха всички близки врати и към мен ливна такова множество фигури, че щях да бъда задушен, ако не седях високо на коня. Аз го смуших да направи няколко странични скока, за да си осигури пространство, и попитах какво искат. Отговорът прозвуча на всички езици, де що ги има по земята. А и заобикалящите ме бяха облечени с носиите на всички народи. Всеки от тях имаше нещо в ръката, което наричаше своя «свещена книга», и всеки уверяваше, че той единствено е авторизиран да издава показваните тук пропуски. Но аз много-много не си губих времето с тях и поисках да видя подписа на този, от когото са взели под аренда това небе. Такова искане още никой не беше предявявал и те така се слисаха, че изчезнаха отново в своите врати. И тъй, сега можех да яздя безпрепятствено през портата на рая. Но когато минавах край Дървото на любопитството и бъбривостта Ел Джаранил, всички негови глави завикаха в един и същи тон:

«Той ще влезе, наистина, но никога няма да излезе. Който стъпи в това небесно царство, е изгубен. За това ще се погрижим ние, Божиите гласове!»

Тук Устад направи пауза. Каква картина представяше пред очите ми! Странна, но не съвсем невярна. Онова, което имах да кажа като справедливо мислещ наблюдател, запазих за по-късно, защото ходът на неговите мисли беше твърде интересен, за да го смутя. А и той много скоро продължи:

— Веднага щом оставих портата зад себе си, спрях да се огледам. Колко голямо беше удивлението ми, когато не можах да открия нищо, ама съвсем нищичко, което да нарека райско! Намирах се в една неописуемо гола, пуста, безжизнена неотрадност. Никой дори не си бе дал труда да изрисува и вътрешната страна на зида като външната. Живописта имаше за цел да заблуждава и примамва късогледите и наивни вярващи. Тъй като никой, зад когото бе останал Хабл ел Милал, не можеше да се върне обратно, не бяха сметнали за нужно да продължат това разкрасяване в рая. Не видях ни дърво, ни храст. Потоци не течаха. Не се различаваше никакъв път. Нищо, освен навети следи в сухия, безплоден пясък. Ето как лежеше пред очите ми така нареченият Едем, за който «просветените от Господа» говореха с прехлас на стотици езици! При всяка стъпка те обземаше ужас, дръзнеше ли да продължиш тази безнадеждна пустош. И все пак явно се смяташе за съвсем естествено, че всеки новодошъл ще преодолее този неизбежно обхванал го страх. Бяха се погрижили никой от спрелите при входа да не може да издаде на следващите своето безпокойство. Те стояха скрити от зида от двете страни на портата. При всяко ново пристигане бързо приближаваха отлично дресирани хора на камили и магарета, та никой да не намери време нещо да се усъмни. Също и аз, когато се появих, мигновено раздвижиха крака. Но видяха коня ми. Това бе достатъчно за тях да стоят далеч от мен. Както при хората всяко неблагородно бива отблъсквано от благородното, така и при тези животни. Отделих време да ги разгледам. Всички магарета бяха с наситено тъмен цвят, дребни, но с толкова високи седла, та седналият на тях да изглежда много величествен. Вместо обичайната сбруя имаше само едно късо въже, което издърпваше толкова нависоко муцуната на магарето, че очите не виждаха нищо от земята, а можеха да гледат само нагоре към небето. Това бе толкова мъчително за животното, че поклатих глава над безразсъдството, което съумява да насили природата, да изисква винаги с «да» да се отвръща, та дори една такава дресура да постигне! Но тази прекаленост при животното трябваше да бъде уравнена с друга крайност при ездача. За него нямаше юзди, с които да управлява магарето. Той просто бе предоставен на дресировката на животното.