След тази информация ме напусна. Беше приел, че се осведомявам само защото бе казано, че има вест за Мултасим. Но аз имах и втора причина. Моят домакин в Багдад — според израза на Халеф «раншният бинбаши и сегашен миралай» Дозорца — ми беше назовал, както си спомняте [1] Виж Карл Май, Събрани съчинения, том 27, "Край развалините на Вавилон" — б.нем.изд.
, имената на някогашното си семейство. Същевременно бе казал, че неговият тъст се нарича мирза Сибил или ага Сибил и бил персийски търговец. Сега бе пристигнал един такъв от Исфахан. Аз естествено веднага помислих за «мъртъвците», които моят клет домакин толкова дълго бе жалил. Бях далеч от мисълта веднага да приема нещо определено, но този ага Сибил имаше внук със себе си, не син, а внук, и това обстоятелство породи у мен мисълта, че в тази странна Висока къща може да се случи и трети вид възкресение, а именно завръщане от Страната на мнимите мъртъвци. Ето защо ми се искаше възможно по-скоро да поговоря лично с този търговец.
Но сега времето ми бе предопределено за Устад, за чието минало очаквах разказ, който щеше да се окаже за мен толкова важен, че в този миг изобщо не можех да си имам понятие. Ние, късогледите, незнаещи хора, дето се движим по изцяло погрешни, антропософски пътища, сме напълно слепи и глухи за голямата истина, че единият трябва да се разпознава в другия. Човечеството до такава степен се изявява в отделния индивид, че не само физическите и духовни черти, но също начинът на живот на личности, които при повърхностен оглед ни се струват много различни, по абсолютна потребност притежават голяма вътрешна прилика, та дори еднаквост, чрез която човешкото познания щеше безусловно да се превърне в себепознание, ако не притежавахме фаталната особеност да се оглеждаме повече за зли отколкото за добри хора и да поставяме взаимовръзката с човечеството само в служба на собствената ни изгода. Както кръвообращението се извършва по един и същ начин в милиони тела, така и духът пулсира в тези милиони по същите артерии. И ако тези артерии бяха разположени видимо за нашите очи, то много добре щяхме да забележим, че сред хилядите лежащи на сециращата маса духове няма ни един, който както анатомично, така и по отношение своя витализъм, и това, което преди малко нарекох «начин на живот», да се отличава по такъв начин от другите, че на професора вече да не е възможно да демонстрира само по него с цялата му обстоятелственост защо всички останали имат сега еднаква съдба с него.
Кой сега има още желание да следва дръзката и може би силно заболяла езикова практика и прави разлика между духове? Докато един човек чрез мъчително и скучно събиране дори при осем-десетгодишен живот не съумява да получи сумата, друг още на двайсет години я намира с едно бързо умножение. Но всяко отделно от вярно и добросъвестно отредените събираеми на първия тежи пред очите на най-висшия и най-справедлив от всички духове повече отколкото цялото, получено по по-удобен метод и без голямо усилие произведение на последния. Най-малкият дух може да бъде голям въпреки своята незначителност, а най-големият — малък въпреки своята големина. Сред духчетата и разните там витаещи нищожества, които ми бяха досаждали преди малко при лампата на Устад, вероятно се намираха някои отдавна потънали в миналото, дето навремето, когато са почнали да му я гасят, са се причислявали към великите духове. Сега тези изчезнали от живота «велики» поддържаха печална страница в «гробницата» на Високата къща, хем някой да не вземе да запали пак лампата!
В гореизложеното и през ум не ми е минавало да намеквам, че не вярвам във велики духове. Те са си съществували, съществуват и винаги ще ги има. Но те са били и са винаги само за хората, а не за онзи, който изпитва до най-големите подробности. Той изпраща столетията, в чийто ход трябва да се прояви тяхното величие, а когато отминат, те са като вчерашния ден. За непресекващата вечност всяко, дори най-прочутото човешко, име живее само един такъв ден. Но благополучието, което един човек носи на друг, се откъсва от името и ако е съдено, се извисява от неговата земна слава, за да се превърне в този смисъл в безименно!
Откъде тези мисли? Нима тук, на откритата площадка пред «гробницата», ме обветряше онази духовна атмосфера, съставена от такива безименни елементи? Нима тук се събираха освободените от праха мисли на добри, благородни, възвишени покойници, за да се обединят там горе при Алабастровия шатър за пътуването си към небето? Не можех да се занимавам по-дълго с тях, защото Устад се върна и ме помоли да отида с него в библиотеката. Той посегна да вземе лампата. Като видя, че погледът ми се е спрял върху надписа на абажура, каза:
Читать дальше