Карл Май - Край Рио де ла Плата

— Нека потънат и загинат. Но няма да ви паднат в ръцете!

— Тогава не желая да задържа и вас. Връщам ви свободата. Върнете се при вашите кавалеристи!

Той ме погледна слисано и попита:

— Но нали така се отказвате от едно голямо преимущество?

— Само от приятелски чувства към вас. Щом наистина сте решил да пожертвате хората си, ще ви дам възможност да споделите с тях участта им. После, когато се разчуе, че сте посрещнал смъртта заедно с вашите подчинени, ще се разнесе славата ви на забележителен герой.

Съвсем ясно видях, че се изплаши.

— Невъзможно е да искате подобно нещо! — извика той.

— Но го искам, сеньор! Ако не го искате и вие, тогава ще ви принудя. Не отидете ли доброволно при хората си, ще наредя да ви натирят при тях, като ви шибат с ласо. Давам ви само една-единствена минута. Заповядате ли на вашите кавалеристи да се предадат заедно с оръжията си — добре. Но не го ли сторите, и вас ще сполети същата смърт, на която осъждате тези клетници. Не се шегувам! Я слушайте!

Страхът на хората му непрестанно се засилваше, а конете им не се подчиняваха. Викаха му, че трябва да сложат оръжие. Последните даже вече обръщаха конете си и се предаваха на войниците на полковника, за да спасят кожата си. Щом достигнеха твърда почва, те скачаха от седлата и хвърляха всичките си оръжия на земята. Следваха един подир друг. Майорът разбра, че твърдоглавието му е напълно безполезно. Неговите кавалеристи не му се подчиняваха повече и тъй като пред лицето на смъртта храбростта му се беше изпарила, той каза:

— Е добре, този път печелите играта, но дано скоро започнем нова, която сигурно ще загубите. Предавам се!

— Излишно е, понеже и бездруго сте ни в ръцете. Настоявам да дадете на вашите части заповед да се върнат и да се предадат на полковника! — Той подвикна на хората си съответните нареждания, а те му се подчиниха със забележителна готовност. Отначало онези от тях, които бяха близо до нас, искаха не да се връщат, а направо да продължат до мястото, където се намирахме, понеже обратният път им се струваше опасен. Обаче аз не им разреших, защото бяхме твърде малобройни и при нас нямаше достатъчно пространство да ги посрещнем. Налагаше се да се върнат назад, макар пътеката от минута на минута да ставаше все по-опасна. Тъй като бяха принудени да яздят бавно и предпазливо, то стигаха до отсрещната страна един по един и това даваше възможност да ги обезвреждаме без каквито и да било усилия. Конете им отвеждахме настрани, а оръжията им струпвахме на куп. Накарахме ги да насядат близо един до друг и ги обградихме с тесен кръг от пазачи. Навярно никой от тях даже и не помисли, че може да избяга.

Понеже пътеката бе вече твърде пострадала, и за нас не беше безопасно да я използваме. Заобиколихме покрай реката, докато ни се откри възможност да свърнем надясно и после да се присъединим към полковника. Майорът бе принуден да ходи пеша. Тъкмо когато стигнахме при съюзниците си, той се изтъпанчи пред полковника с думите:

— Сеньор, днес щастието беше с вас. Надявам се поведението ви да се определя от ясното съзнание, че следващият път то може да ви обърне гръб и да се усмихне на нас!

Полковникът му хвърли презрителен поглед и отговори:

— Моето поведение никога не зависи от щастието, а единствено от моя дълг. А онзи, който измени на дълга си, не бива да очаква от мен нито уважение, нито вежливост. Вие сте метежник — човек, престъпил клетвата си. Щом сте предводител на бунтовници, на вас ще се гледа като на техен подстрекател и следователно заслужавате десеторно наказание. Това, че имате офицерско звание, за мен не е никакво основание да се отнасям с вас по-добре отколкото към тези заблудени хора. Напротив — в него виждам, причина да съм възможно най-строг. Нямам какво друго да ви казвам!

Той му обърна гръб. Разгневеният майор извика подир него:

— Пленихте ни само чрез предателство. А човек, дължащ успеха си единствено на някакъв си предател, не би следвало да използва толкова горди думи.

И, обръщайки се към Гомара, той продължи:

— Ти ни подмами в този капан. Пази се някой път да не ми паднеш в ръцете! Въжето няма да ти се размине!

— Е, ами щом тъй стоят нещата, значи вие най-малко имате правото да ме обвинявате, защото самият вие предадохте президента, на когото сте се клел във вярност. Тогава кой е по-голям мерзавец, вие или аз? — отвърна му Гомара.

— Подлецо, с такъв номер ли ми излизаш? Ще те удуша!

Той се нахвърли върху Гомара, ала полковникът бързо застана между двамата и заповяда на хората си: