Карл Май - Край Рио де ла Плата

Не биваше да изпращаме съгледвачи, понеже сигурно щяха да оставят отпечатъци в меката почва. Ето защо войниците се изпокриха зад храстите, а ние двамата с Гомара се отдалечахме, за да потърсим спътниците си. Преди това се уговорихме с полковника, присъединил се към войниците, че щом чуе изстрел, незабавно ще изскочи от скривалището си и, описвайки дъга с хората си, ще препречи пътя за отстъпление на неприятеля.

Гомара знаеше и един друг път, който ни отведе до нашата цел. Спътниците ни се зарадваха страшно много, че мисията ни се е увенчала с толкова голям успех. Те се бяха разположили най-удобно и ние се присъединихме към тях, за да изчакаме развоя на нещата.

От мястото, където седяхме, можехме да виждаме надалеч в равнината. Сигурно щяхме да забележим очакваните от нас преследвачи още от твърде голямо разстояние. Всяка изненада беше немислима и ето защо предложих да наваксаме пропуснатия сън. Постовете ни своевременно щяха да събудят спящите хора. Предложението ми бе прието с голямо удоволствие. Скоро всички задрямаха с изключение на мен и на монаха, който пръв застана на пост.

Използвах случая да му съобщя всичко, каквото бях научил от Гомара и той се учуди немалко, когато разбра, че вече са открити кипутата, за които сендадорът бе казал на йербатерото, че са изчезнали.

— Ето отново виждате, че не съществува случайност. Да не би да е съвършено случайно стечение на обстоятелствата, че първо сте срещнал йербатерото, който е знаел за скиците на сендадора, а после сте се натъкнал на умиращия гамбусино, който е видял убийството и е открил кипутата? Ако тук няма пръст Провидението, тогава изобщо няма нито Провидение, нито Бог. Ще тръгнете ли и вие за соленото езеро?

— Разбира се.

— Аз също идвам. Сендадорът ще трябва да ни заведе до там.

— Но дали ще го направи?

— Сигурно. Ще му обещаем много добро възнаграждение. Надявате ли се да разчетете кипутата?

— Не. Липсват ми необходимите познания. Но ще се постарая да ги усвоя веднага, щом шнуровете попаднат в ръцете ми, а после няма да се успокоя, докато дешифрирането им не ми се удаде.

— Но от скиците, които са у сендадора, все ще успеем да научим нещичко, нали?

— Дано. Поне не ме е страх от възможен провал, макар да не съм особено силен по чертежите.

— И значи казахте на Гомара всичко, каквото знаехте, така ли?

— Не. Той не знае, че става дума за закопани съкровища. Но ще го научи, макар и колкото е възможно по-късно, за да не вземе да храни някакви надежди, които в никакъв случай няма да се изпълнят.

Отец Иларио усмихнато ме погледна и каза:

— Изглежда не вярвате кой знае колко в съществуването на това съкровище, а?

— Перуанците са притежавали несметни богатства. Доказано е, че са закопани огромни съкровища. Ако действително има истински кипута и истински чертежи за някакво място, където са заровени подобни скъпоценности, то аз не се съмнявам в истинността на цялата работа.

— И въпреки всичко оставате толкова спокоен? Как да си го обясня?

— Съществуват най-различни съкровища. Сигурно е, че една златна буца или диамантът, голям колкото кокоше яйце, са много красиви, ала когато си страшно жаден, глътката прясна вода е къде-къде по-хубаво нещо, а пък в момента малко сън ми е далеч по-необходим. И така, драги отче, разрешете ми да подремна!

Легнах на земята и почти мигновено заспах, ала не бях спал повече от десетина минути, когато ме събуди силният глас на монаха:

— Ставайте, сеньори! Идват!

Всички светкавично скочихме на крака и отправихме погледи към равнината. Те наистина се задаваха в галоп. Някои от тях бяха взели зад себе си на конете свои другари. А това бяха хората, чиито коне бяхме отмъкнали. Кавалеристите яздеха на широк фронт и изглежда изобщо не забелязваха блатото.

— Cielo! Отиват право в него! — обади се монахът. — Трябва да ги предупредим.

Той сложи длани около устата си и се накани да им извика. Попречих му.

— Тихо, брат Иларио! Даже и неколцина от тях да нагазят в блатото, ще се намерят достатъчно техни другари, които ще ги измъкнат.

Впрочем изобщо не се стигна чак дотам някой от тях да пострада. Един на друг самите те си подвикнаха да внимават и в последния миг рязко спряха конете си. Неколцина скочиха от седлата да огледат по-внимателно мочура. Взеха копията си и започнаха да ги забиват в меката и коварна почва. И тогава разбраха, че тук няма шега. Майорът свика офицерите си на съвещание.

— Дали ще дойдат насам? — нетърпеливо попита йербатерото.