Карл Май - Край Рио де ла Плата

— С мен не. Реших да дойда с вас. Не ми се ще да оставя полковника да язди сам.

— Та нали аз ще съм с него!

— По-добре е да сме трима, отколкото двама, а и тук, край границата, човек трябва да е предпазлив.

Когато полковникът разбра, че се каним да го придружаваме, той се зарадва, понеже нямаше особено доверие на водача.

Намирахме се в обширна зелена равнина. Копитата на конете ни тъпчеха трева, която нямаше онзи наситен, почти кафяво-зелен цвят на равнината малко по-далеч пред нас. Не беше трудно да се забележи, че там растителността се състои от блатисти видове и когато смуших коня си, направих няколко крачки настрани и скочих от седлото, за да огледам терена, Гомара бързо ми извика:

— Внимавайте, сеньор! Само още една крачка и ще се озовете в блатото.

— Само от лявата страна ли е?

— Също и от дясната. Намираме се точно на мястото, за което ви говорих.

Той беше прав. Сам се убедих, че от двете ни страни имаше дълбоки мочурища, където човек като нищо можеше да потъне. Нашият предишен водач индианецът Гомес, който заедно с напълно оздравялата си майка все още беше при нас, пожела да ни докаже, че блатото е изключително опасно. Той се съблече, накара ни да вържем едно ласо под мишниците му и стъпи върху измамната зелена покривка. Веднага потъна до колене, а само две крачки по-нататък блатото стигна над кръста му, като го държеше толкова здраво, че ни струваше доста усилия да го изтеглим при нас. Гомес направи същата демонстрация и от другата страна. Изглежда му беше безразлично, че целият се изкаля. Та нали реката, в която можеше да се изкъпе, бе наблизо.

Така ни беше доказано, че тук никой не може да се измъкне нито наляво, нито надясно. Ако противникът наистина ни нападнеше тук, то — както ни беше казал и Гомара — кавалеристите можеха да яздят само по двама един до друг, докато отвъд блатата ние имахме възможност да залегнем на твърдата земя зад храстите и тръстиката и да ги обсипем с куршумите си. Така двама по двама можехме съвсем лесно да очистим всичките. А ако обърнеха конете си, за да избягат в обратна посока, и ако тогава нашите войници внезапно изникнеха зад тях на твърдата почва приблизително там, където се намирахме в момента, то те щяха да се видят принудени да се предадат. Но изобщо бе много въпросително дали щеше да им се удаде да обърнат конете си върху тясната пътечка между двете блата. Не успееха ли, положението им щеше да стане дваж по-тежко.

Трябваше да образуваме дълга верига. Гомара яздеше начело. Ние го следвахме един по един, а между всеки двама от нас имаше по няколко от свободните коне. Така навлязохме между мочурищата. Общо взето пътеката бе широка метър, метър и половина, но понякога се стесняваше, или пък ставаше малко по-широка. Ала тя се оказа дълга, доста по-дълга, отколкото си бях представял, и не водеше към реката в права посока, а се виеше ту насам, ту натам, правейки по-големи или по-малки завои. Дължината й беше толкова значителна, че враговете ни спокойно щяха да се поберат на нея. След като последният от тях стъпеше върху пътеката, то първият все още далеч нямаше да е достигнал отсрещния бряг. Но това съвсем не е малка работа при почти четиристотин ездачи. Впрочем пътят не беше твърд, а доста мек и хлъзгав. Тук-там копитата на конете ни потъваха в гъста черна кал. Но се добрахме до отвъдния край на блатата без никакви премеждия. Там имаше едно много хубаво място, обградено от храсти и високи дървета, където спътниците ни можеха спокойно да се настанят на бивак и най-удобно да изчакат завръщането ни. Те вече се канеха да скочат от седлата, когато Гомара, който все повече и повече доказваше, че е умен и изключително съобразителен човек, им каза:

— Останете на конете още някоя и друга минута, синьори! Налага се да пояздите още мъничко, а после ще се върнете пеша.

— Защо пеша?

Сеньор, нима не казахте, че войниците ви нямат коне?

— Да, така е.

— Ами тогава трябва да им помогнем по-бързо да се придвижват. Ще вземем с нас всичките коне, за да улесним прехвърлянето им.

— Тази идея наистина не е лоша.

— Нали? Имаме над трийсет коня. Възседнат ли ги по двама, около седемдесет души бързо ще се озоват тук. Нужно е да побързаме, понеже не знаем кога ще се появят неприятелите ни.

— Оттук нататък пътят хубав ли е?

— Също тъй труден и опасен е, както дотук. Ще се прехвърлим през реката така, че от тази страна няма да останат никакви следи. А стъпим ли отвъд на здрава почва, ние тримата лесно ще се справим с конете. Но дотам останалите сеньори трябва да ни придружат и да ни помагат.