Карл Май - Край Рио де ла Плата

— Що се отнася до това — обади се Гомара, — ние много скоро ще имаме неколкостотин коне, стига да разполагаме с необходимите за тях ездачи.

— Ами аз мога да ги осигуря, като извикам някои от споменатите отряди.

— Дали ще е възможно?

— Несъмнено, стига само да намеря доверен пратеник, или още по-добре ако можех аз самият да отида, което обаче е невъзможно, защото не знам пътя.

— Сеньор, аз ще ви водя!

— Вие — мен? А кой ще води останалите?

— Пак аз. Те ще яздят заедно с нас до блатата. Там ще ви преведа през онова място, където пътят представлява тесен «мост» от твърда земя, водещ между дълбоките и опасни мочурища, широк не повече от метър-метър и половина. Оставите ли тази пътека зад гърба си, ще достигнете безопасния бряг на реката, където ще имате възможност да заемете позиция и да посрещнете неприятеля, който ще е безпомощен срещу вас, понеже кавалеристите ще могат да напредват само двама по двама. След това ние двамата без бавене се прехвърляме отвъд границата, за. да доведем войниците, с които ще нападнем врага в гръб. Тогава той ще е принуден да се предаде безусловно, освен ако не желае да бъде унищожен.

— Отличен план! — обади се полковникът, въодушевен от предложението на Гомара. — Стига само… стига само да се увенчае с успех.

— Ако своевременно заведем вашите войници до определеното място, сигурно ще успее.

— Надявам се да ни се удаде.

— Да, но само ако не губим нито минута и незабавно тръгнем на път. Не бива да допускаме преследвачите да се приближат твърде много до нас, понеже ще ни е необходимо известно време, докато съберем и доведем отрядите.

— Съвършено вярно. Но ще можете ли да намерите пътя и в тъмнината?

— Не по-зле, отколкото посред бял ден. Впрочем и луната свети, макар и слабо.

— И… можем ли да разчитаме на вас?

— Сеньор, ако искате, пак ме вържете. Нямам оръжия. Всеки миг можете да ме застреляте и аз няма как да се защитя.

— Вярно е! Но така ще постъпим и в случай, че ни дадете повод дори за най-малкото подозрение. Какво ще кажете, сеньор?

Понеже въпросът му бе отправен към мен, аз отговорих:

— Напълно съм съгласен и не се съмнявам, че Гомара не таи нечисти намерения.

— Е, тогава ще трябва да разбуним спящите хора. Няма как. Нека по-късно си доспят.

Отначало спътниците ни се понамръщиха, че ги будим, но след като чуха за какво начинание става дума, незабавно изявиха съгласието си. Всички с радост бяха готови да скроят такъв номер на врага. Метнахме се на седлата. Всеки хвана поводите на своите коне и отново продължихме в галоп през равнината. От време на време минавахме между храсти, а често и под короните на големи дървета.

Яздех начело заедно с Гомара. Макар да му имах пълно доверие, смятах, че все пак няма да е излишно да бъда докрай предпазлив. Ръката ми бе близо до дръжката на револвера, за да изпратя веднага един куршум на водача в случай, че се опита да ни измами. Ала той нямаше подобно намерение. Напротив, оказа се, че ни е напълно предан.

Призори стигнахме до някаква гора. Но тя беше рядка. Дърветата растяха толкова далеч едно от друго, че изобщо не ни пречеха да препускаме в галоп. Не си давахме никакъв труд да прикриваме следите си и дори правехме колкото бе възможно по-лесно забележима диря, за да не затрудняваме неприятелите ни в преследването.

След известно време започнахме да прекосяваме малки поточета, чиято вода имаше съвсем незначителен пад. Гомара ни каза, че се приближаваме до граничната река Еспиниля, където поточетата вливат ленивите си води, след като образуват по-големи или по-малки блата.

— Вече наближава часът, когато искреността ви ще бъде подложена на проверка — казах на индианеца. — Не го забравяйте!

— Не се тревожете, сеньор! — отвърна ми той. — Ще видите, че не сте се излъгал в мен.

— Ако е така, ще ви докажа моята благодарност по начин, който едва ли смятате за възможен.

— Мога ли още сега да науча нещо повечко?

— Ще видите убиеца на брат си.

— Какво? Как? Истината ли казахте? Значи трябва да подозирате някого!

— Разбира се, че подозирам.

— Сеньор, моля ви, кажете ми името му!

— Вие самият го споменахте преди малко, когато ми разказвахте за убийството.

— Представа си нямам. Никакво име не съм споменавал.

— Припомнете си!

— Да, сещам се, стана дума за стария гамбусино, когото сте видял как умира. Но не съм казвал името му, тъй като изобщо не го знам.

— Нали говорихте и за още един човек, който сигурно много добре знае и местностите горе край соленото езеро, понеже твърдите, че е най-големият познавач на Андите?