Карл Май - Край Рио де ла Плата

— Да не би да имате предвид Херонимо Сабуко? Сендадора? Невъзможно!

— Защо да е невъзможно?

— Сеньор, тук се лъжете. Сендадорът — убиец! Той, който безброй много пъти е рискувал живота си, за да заведе здрави и читави толкова пътници до тяхната цел!

— Това ни най-малко не променя мнението ми. Нерядко се срещат хора, които външно оставят впечатление за почтеност, но всъщност дълбоко в себе си са негодници. Вие не го познавате. Нито сте го виждал, нито сте разговаряли с него и въпреки всичко го защитавате!

— Защитавам го, защото много добре знам на каква слава и на какво доверие се радва. Имате ли основателна причина да мислите толкова лоши неща за него?

— Нека засега оставим този въпрос!

— Не. Сигурно лесно си представяте, че изгарям от нетърпение да се запозная с него.

— По-късно, по-късно! Засега исках само да ви покажа, че ще съумея да ви възнаградя в случай, че остана доволен от вас.

— Но, сеньор, ще умра от нетърпение!

— Тогава побързайте още преди смъртта си да ни предадете хорданистите в ръцете, а после сигурно все ще има време да ви спасим!

— Знаят ли и други хора за подозренията ви?

— Не. Само отец Иларио е посветен в това, че сендадорът е убиец. Единствено с него можете да разговаряте на тази тема. Другите, и особено йербатеросите, не бива да научават абсолютно нищо. Нека както и досега смятат Херонимо Сабуко за почтен човек.

— И на мен ще ми е трудно, ако не и съвсем невъзможно да повярвам, че не е такъв. Почти съм убеден, че се заблуждавате.

— Не се заблуждавам и ще ви попитам само едно: говорихте ми за стария гамбусино. Смятате ли го за лъжец?

— Него ли? Той ще е последният човек, когото мога да сметна за лъжец. Говореше малко, но каквото кажеше, винаги бе самата истина.

— Е, тогава ще ви издам, че малко преди да умре той ми заяви, че сендадорът е убиец.

— Сеньор! Кой би го повярвал?

— Но е вярно. Сендадорът е убил един свещеник, един Божи служител. Представете си само!

— Ако, е така, това е непростим грях. Но откъде го знае гамбусиното?

— Видял го е с очите си.

— Но защо не му е попречил да извърши престъплението?

— Не е могъл, защото се е намирал на една скала високо над мястото на злодеянието. Ужасен, той му е извикал, ала било напразно.

— Тогава сендадорът е трябвало да се бои от него като свидетел на кървавото престъпление и следователно да се стреми да го очисти!

— Да, или поне да го обезвреди. Така и направил. Двамата били приятели. Ето защо не го убил, ала го принудил да му се закълне, че никога няма да го издаде.

— Ужасно, ужасно! Обаче гамбусиното все пак ви разказа всичко и престъпи дадената клетва, така ли?

— Не ми го е разказал, понеже още отпреди бях вече подочул туй-онуй, а каквото липсваше, сам си го добавих. И когато съвсем точно възстанових пред него случилото се, той не можа да ми възрази с нито една дума.

— Значи сендадорът действително е убиец, действително! Сеньор, обзема ме страх. А дали не е възможно гамбусиното да се заблуждава?

— Не, напълно изключено е. Впрочем всичко съвпада съвсем точно. Двете убийства са станали съвсем наскоро едно подир друго. Споменатата от вас бутилка е съдържала кипутата, които сендадорът е отнел от падрето.

— Сигурен ли сте?

— Да. Той е убил падрето не само заради шнуровете, а и по други причини. Но за тях — по-късно. Посвещавам ви в тази тайна като ви оказвам такова доверие, с каквото не съм удостоил даже и йербатерото, с когото станахме тук първи приятели. Надявам се, че няма да злоупотребите с откровеността ми!

— Пред никого няма да кажа и думичка.

— Само с отец Иларио можете да разговаряте по този въпрос, но така, че никой друг да не ви чува. И пред самия сендадор не бива с нищо да се издавате.

— Но тогава как ще успея да му отмъстя?

— Ще си отмъстите, ала това ще стане по-късно и от само себе си. Ако направо го обвините, той ще отрече. Трябва да го изненадаме, да го надхитрим. Ще го заведем до мястото, където е скрита бутилката, без да подозира, че знаем всичко.

— По такъв начин значи! Мислите, че внезапната уплаха ще изтръгне от него признанието?

— Да, уплахата. Силата на фактите ще го съкруши така, че изобщо няма да се съвземе. Но аз наистина ви казах всичко, което смятах все още да премълча. Проявих слабост към вас. Дано разберете, че ви мисля само доброто.

— Да, разбирам го и ще ви бъда благодарен, сеньор. С какво удоволствие бих продължил да разговарям с вас на тази тема, ала вие едва ли ще се съгласите, а и аз виждам, че току-що стигнахме до мястото, където ние двамата с полковника ще се разделим с вас.