Карл Май - Край Рио де ла Плата

— Несъмнено! — отвърна един от неговите другари.

— Но това би било лудост.

— Та нали няма откъде да знаят, че се намираме тук?

— Обаче първо поне могат да наредят на неколцина души да проверят дали… ах! Я виж ти, майорът наистина се сети. Да, той е офицер, който отлично си разбира работата!

В този момент командирът изпрати двама ездачи, които трябваше внимателно да огледат пътя. Те поеха бавно напред, като се придържаха точно по нашите следи.

— Олеле мале! — обади се Търнърстик. — Ето че се задават две пощенски корабчета. Ако се приближат съвсем до нас, сигурно ще ни видят и всичко ще пропадне.

— Просто не бива да ни виждат — отвърнах аз. — Трябва да се скрием. Тръстика и храсти колкото искаш.

— Но те ще останат тук, за да изчакат останалите И така ще ни пречат.

— Ще се погрижа да не ни пречат! — каза боцманът Ларсен, като доволно огледа юмруците си. — Сър, искам най-сетне да направя нещо!

— Никакви прибързани действия! — помолих го аз. — В случая физическата сила не решава въпроса. Трябва да им попречим да се развикат.

— Тъй ще ги сграбча, че и гък няма да кажат.

Но не му беше отредено да изпита удоволствието от употребата на великанската си сила. Ние се изпокрихме, а двамата ездачи се приближиха. Огледаха мястото, където бяхме лагерували. Това ги обезпокои. После забелязаха следите, оставени от мен, полковника и Гомара, когато си бяхме тръгнали и пак се успокоиха. Изглежда бяха на мнение, че тук сме почивали кратко време и после отново сме продължили ездата си. В този момент все още не биваше да посягаме на тях. Първо те трябваше да дадат знак на останалите, че всичко е наред и че могат да ги последват.

Обаче двамата не направиха нищо подобно, а поеха обратно, за да рапортуват на майора.

— Жалко, страшно жалко! — обади се боцманът. — Изглежда до края на живота си няма да стисна никого между юмруците си!

Но по-добре, че стана така — както за двамата ездачи, така и за самите нас. Не беше изключено да не успеем да ги пленим съвсем безшумно и в такъв случай щяхме да се издадем.

Видяхме как майорът поговори с двамата. После даде знак всички да поемат по пътеката, а самият той застана начело на колоната, която в зиг-заг бавно запълзя към нас. Майорът бе нетърпелив и пришпорваше коня си по-енергично от другите, които следваха опасния път с по-голяма предпазливост. По този начин разстоянието между него и хората му значително се увеличи.

— Какво ще правим сега? — попита брат Иларио. — Ще му позволим ли да се приближи до нас, или не?

— Естествено, че ще му позволим.

— Но така ще се приближат и хората му, а пуснем ли ги да стъпят на безопасния бряг, съвсем сигурно ще се стигне до схватка, което все пак искахме да избегнем.

— Не се тревожете! Спипам ли го, той така ще се разкрещи, че те сигурно ще спрат.

— Ще го спипате ли? — попита боцманът. — Не е ли по-добре аз да свърша тази работа?

— Нямам нищо против, но гледайте да не го потрошите! Свалете го от седлото и го сложете да седне ей тук, в тревата. Това стига.

Застанахме зад храстите така, че майорът да не може веднага да ни види. Ето че в този момент той остави пътеката зад гърба си и стъпи на твърда почва. Пришпори коня си да мине между храстите и… ни забеляза. Един-два мига сякаш се вцепени от уплаха, но после силно извика. От негова страна щеше да е по-разумно, ако незабавно беше дал заповед за нападение, ала вместо това той изкрещя:

— Спрете! Назад, назад! Те са тук!

И така, той бе имал намерение да ни залови, а след като ни видя, караше хората си да бягат! Странен човек! Същевременно се опита да обърне коня си. Но ето че боцманът го сграбчи за колана, рязко го смъкна от седлото и като описа с него полукръг във въздуха, не съвсем нежно го остави седнал на земята.

Един бърз поглед ме убеди, че колоната беше спряла. Първият ездач се намираше на около десетина конски дължини от нас. Последният бе напуснал твърдата, сигурна земя, и беше между блатата, тъй че бяхме успели да хванем цялата колона в капан точно както го бяхме и предвидили. Майорът видя, че е обграден. Всяко бягство му изглеждаше невъзможно, освен ако не го измъкнеха неговите хора. Със съвсем безпомощен вид той поглеждаше ту към един, ту към друг от нас и не обелваше нито дума.

— Добре дошъл, сеньор! — поздравих го аз. — Най-сетне пак ви виждаме, само че на друго място.

Той прехапа устни и нищо не каза.

— Толкова дълго ви чакахме да се върнете — продължих аз, — ала изглежда трапезата, която жената на ранчерото ви сложи, ангажира вниманието ви толкова много, че на нас не ни бе възможно да ви чакаме повече. Просто си тръгнахме. Надявам се няма да го сметнете за незачитане на добрите нрави.