Карл Май - Пирамидата на бог Слънце

— Гръм да го удари, ама това е вече прекалено! Какви ли не ги забърква човек, когато чака да се пръкне някое момченце или момиченце! Все пак благодаря на Бога, че не се ожених. Щях да съм баща на петнайсет-шестнайсет дечурлига и тогава бих искал да видя своите сметки, преценки и месечни доклади. Като нищо щях да омотам дъбове, бебешки шишета, язовци, дървени кончета, пелени, мерки за дърва и какво ли не. Ама съм любопитен, кой ще е кръстникът!

И докато още го казваше, вратата се разтвори и пропусна почтеният Лудвиг Щраубенбергер, който застана чинно и зачака да бъде заговорен.

— Какво има? — запита Главния лесничей.

— С ваше позволение, хер хауптман, искам само да запитам — какво?

— Какво? — повтори капитанът, удивен от тоя чудат начин на изразяване. — Е, та какво, по дяволите?

— Да, ами тъкмо това е то! Та какво, по дяволите? Само от чисто любопитство не ми хрумна правилното. Дали «Гледа момче — конче пасе» или «Една пастирка пасеше». Ама човек все още не е наясно дали ще е момче или момиче, на този свят тук!

— А бе, пройдоха такъв, ти да не би съвсем да си превъртял? — прогърмя Роденщайн.

— На заповедите ви, хер хауптман, наистина съвсем превъртях, на този свят тук — кимна Лудвиг.

— Но какво по дявола има общо онова с момчето и пастирката, а?

— Е, момците стоят долу с валдхорната. Ако бъде момче, мисля да изсвирим «Гледа момче — конче пасе». Или хер хауптман може би ще заповяда «Аз съм от планината овчарче» и «Гиздаво и напето въглищарче» и «Девойче хоп-па, хоп-па, хоп по зелена морава»? Всички те са до една чудно хубави нежни и ние ще ги изсвирим полифонично, с чувство и в три четвърти такт, на този свят тук.

Главния лесничей слушаше помпозното изявление на любимия си помощник, занемял от удивление, ала сега отново върна говора си.

— Обеснико, човече, Лудвиг, да те изритам ли заедно с ония другите, въглищарчето, зелената морава и целият ви три четвърти такт? Нима работата на човек е да проглушава ушите на една изнемощяла родилка, а? Да се размайва той и да ми свири при тоя огън, когато щъркелът вече трака с клюна си! Не, това е нещо нечувано! Мисля…

Роденщайн бе прекъснат, понеже вратата се разтвори шумно и Алимпо нахлу запъхтян.

— Момиче! — извести той, останал без дъх.

— Момиче? — запита Главния лесничей.

— Да. Моята Елвира каза същото!

— Ура! И здраво, Алимпо?

— Като рибичка!

— Виктория! Да живее! Hussa! [13] Hussa! (нем. лов.) — дръж! (за насъскване) Тичай те, Алимпо, и разправяйте навсякъде, че е момиче! Момиче! Ей, вие окаяници, ама какво стърчите още! Днес всички получават безплатно бира. Фройлайн Стернау веднага да се залавя да пече кейкове със сливи. Хайнрих да отърчи при енорийския свещеник и клисаря. При подобни регистрации човек трябва да е точен.

През туй време младата майка почиваше в постелята си и разглеждаше спящото дете. Край нея седеше фрау Стернау майката на нейния Карлос.

— Как си сега, Розета? — прошепна тя угрижено.

— Отпаднала съм, но щастлива — прошушна Розета. — Подай ми портрета му!

Тя направи с очи знак към стената, на която висеше портрета на Стернау. Фрау Стернау го откачи и сложи на леглото до малкото същество. Розета плъзна поглед по портрета и детето за да ги сравни.

— Виждаш ли колко прилича на него, майко? — попита тихо.

— Много — усмихна се запитаната, защото прилика с едно новородено едва ли можеше да се установи.

— О, само да знаеше той, любимият, добрият!

Розета сключи ръце и по красивите й сега изнурени страни потекоха молитвени сълзи по човека, който беше нейде по света. Очите й се плъзгаха ту от портрета към детето, ту от детето към портрета, докато накрая се умориха… беше заспала. И още по време на дрямката в чертите й оспориха мястото си щастието на майката и страданието на вярната любяща съпруга която знаеше, че скъпият е далеч в беда и опасност.

Последваха дни на спокойно изчакване докато Розета се почувства укрепнала и в състояние да приема посещения. Няколко седмици по-късно малката космополитка бе кръстена. Кръстници й станаха граф Мануел, фрау Стернау и хауптман Роденщайн. Детето бе наречено на неговата майка — Розета, а любовта превърна името в немското умалително Розичка.

За жалост щастието се помрачаваше от мислите по онези в странство, за които все още нищо не се бе чуло. Така мина една година, после втора и сега наистина изглеждаше, че те са изчезнали безследно, че са безвъзвратно изгубени. Колкото повече време минаваше, толкова повече Розета гледаше на себе си като на вдовица. Ако не беше Розичка, нямаше да може да превъзмогне горестта. Но сега нейните грижи и вътрешна енергия се насочваха изцяло към детето и престарелият баща, който постепенно възвръщаше силите си.