Карл Май - Пирамидата на бог Слънце

— Нали помниш как прогонихме президента Санта Ана от Мексико [10] През 1855 година (Б. нем. изд.)

Запитаният потвърди.

— Състоя се ужасна улична битка, в която нашата дружина почти бе унищожена.

— Да. Аз бях намушкан в гърдите, получих и удар по главата и се строполих. Когато се свестих, лежах в легло в една красива стая.

— В къщата на англичанина лорд Дридън. Тогава навярно щях да те изгубя, защото всяка от раните ти изглеждаше смъртоносна. Но за теб се грижеха като за син и отново те върнаха при мен. Двамата се заклехме да се отблагодарим.

— Но още не сме го сторили.

— Утре ще го сторим. Моята задача включва да задигна пари от къщата на англичанина и очистя него и дъщеря му. Той ще види, че Пантерата на Юга не забравя благодеянията. Ще взема парите, но няма да ги убивам, а ще ги изпратя като пленници в далечните планини на Чинапас. Те не бива да разберат кой им е отмъкнал парите. Ето защо ще ги поверя на някой друг да ги отведе до местоназначението, където ще бъдат пазени, докато аз реша.

— Колко са парите?

— Пет милиона песос!

Синът не отговори. Тази сума бе толкова непонятно голяма за него, че кажи-речи дъхът му секваше да я изговори.

На другата вечер лорд Дридън остана буден с дъщеря си малко до по-късно от обикновено. Той беше съставил един изчерпателен доклад до родината и още беседваше с Ейми за визитата на почтения хасиендеро и безследно изчезналите приятели. Ейми бе обхваната от тежка меланхолия, а и лордът бе по-омърлушен от обичайното. Беше се уморил от вечните мексикански размирици и жадуваше да се махне от тая страна, в която никога не би могъл да си отпочине. Най-сетне те си казаха сърдечно лека нощ.

Лордът запали саморъчно свещта, тъй като прислугата си бе легнала и се отправи към стаята си. Там отвори нощното шкафче, натисна скритата пружина, от което отскочи едно чекмедже и сложи вътре няколко ключа. После отново заключи с подобно натискане. Той не забеляза, че под леглото два чифта очи следят с най-голямо внимание всяко негово движение, разсъблече се, угаси свещта и си легна. Скоро равномерното му дишане подсказа, че е заспал.

— Забеляза ли пружината? — прошушна се под леглото.

— Ще я открия и в тъмното — гласеше прошепнатият отговор.

— Тогава ела!

Никакъв звук, ни най-малък шум не издаде, че изпод леглото изпълзяха две фигури и се изправиха до завесата. Единият от мъжете измъкна от джоба си кърпа, капна някаква течност от едно шишенце, отметна завесата и пристъпи към спящия. Първо приближи предпазливо кърпата до носа и устата му, а когато дишането престана да се чува я натисна по цялото му лице.

— Готово! — каза полугласно. — Дай маската!

— Да запаля ли свещта?

— Да. Но по-напред дръпни пердетата!

След минута свещта отново гореше. На наркотизирания лорд бе нахлузена черна капуцина, която можеше да се вързва под брадичката и имаше само три отверстия — за очите и устата. После двамата индианци пъхнаха в устата му през отвора на маската една кърпа, тъй като би могъл скоро да се разбуди.

Междувременно Ейми беше отишла в своята спалня и седнала с гръб към вратата, разлистваше на масата един албум с портрети на познати лица. Тук бе и този на любимия. Тя разглеждаше скъпите черти. Върна се мислено назад във времето, когато в Родриганда го видя за първи път, запозна се иго обикна. Споменът нахлу така могъщо в нея, че настоящето изчезна от съзнанието й и до слуха й изобщо не достигна разнеслият се лек шум. Не видя също, че вратата се отвори и се вмъкнаха двамата мъже, които току-що бяха в спалнята на баща й.

Двамата си кимнаха един-друг. Единият отново извади кърпата и я навлажни с течността от шишенцето. Сетне бавно се приближиха до потъналата в дълбоки мисли девойка. Единият рязко стисна с две ръце Ейми за гърлото, за да не може да извика, а другият просна кърпата върху устата и носа й. След късо време тя лежеше на стола като труп.

— Колко е красива! — прошепна единият.

— Няма да й причиняваме повече болка — рече другият. — Тя спаси сина на Пантерата.

Мъжът се прокрадна безшумно навън и скоро се върна с няколко индианци. Свещите бяха угасени, пленниците вдигнати и отнесени. Пътят водеше по протежение на коридора и надолу по стълбите. Вдигнаха резетата на задната врата и се озоваха в двора. Към тях пристъпи един силует. Беше Пантерата.

— Най-после! — рече той със снишен глас. — Накарахте ме да чакам. Живи ли са и двамата?

— Разбира се.

— Сдобихте ли се с ключовете?