Карл Май - Пирамидата на бог Слънце

— Ето ги.

— Как узнахте кои са стаите на двамата?

— През деня се запознах с дуенята, когато дойдох насам като просяк и изпях няколко песни. Момичето изгуби ума си по мен и даде отговор на всички въпроси.

— Добре. Знаете ли къде е вратата за зимника?

— Тук, точно до стълбите.

— Тогава отнесете двамата вън при конете и ми пратете останалите!

Те тръгнаха с пленниците на ръце и след няколко мига в къщата плъзнаха трийсетина нови фигури, които зарезиха вратата след себе си, за да не бъдат обезпокоявани отвън. Пантерата се упъти пипнешком към описаното му място и намери вратата. Беше обкована с железа и имаше отвор за голям кух ключ. По тая причина Алварес веднага се сети кой е истинският. Отвори без да предизвика шум, след което каза тихо:

— Вратата е отворена! Следвайте ме надолу по стъпалата. Последните двама да издърпат ключа и да затворят след себе си! Да останат на пост на най-горните стъпала. Едва тогава ще запалим светлина.

Така стана. Когато всички, освен двамата стражи, се намираха в склада с провизии, бяха измъкнати и запалени няколко малки фенера. Сега човек можеше горе-долу да се поогледа. Малко по-навътре, в отрупания с всевъзможни продоволствия зимник, имаше втора врата. Алварес прегледа ключалката, избра един ключ, който пасна и отвори. Озоваха се във винарната, в която се виждаха голям брой винени бурета и още по-голям запас бутилки. Съвсем в заден план се намираше третата, най-малката врата, изработена от дебели железа. И за нея бе намерен ключът. Пантерата на Юга нямаше опит с ключалки, тази изглежда трудно се отваряше. Ето защо той отстъпи встрани, за да може да употреби повече сила. Внезапно вратата отскочи. В същия миг проехтя един двоен изстрел и двамина от индианците рухнаха. Останалите занемяха от ужас, само Алварес запази присъствие на духа. Наведе се хладнокръвно към простреляните, освети ги, опипа ги и съобщи:

— Мъртви са. Не помислих, че може да има самострел. Той е бил зареден с два куршума. Отнесете ги настрани!

Сетне освети нагоре, за да огледа сводестия таван и успокои хората си:

— Горе изстрелите не могат да се чуят. Предназначението им е само за отбрана, не и да разбудят обитателите на къщата. Впрочем имаме двама пазачи, пък в краен случай и оръжия. И тъй, да влизаме!

Алварес ни най-малко не се трогна, че избегна смъртта благодарение на едно незначително обстоятелство. Ако не беше застанал встрани, щеше да отнесе единия куршум. Малкото сводесто помещение не бе в състояние да побере всички. Но онези, които се вмъкнаха, не видяха нещо повече от шест черни железни сандъка, поставени на земята. Всъщност никой от тях не знаеше каква е работата. Предводителят не бе сметнал за уместно да сподели, че се кани да заграби пет милиона.

— Подемайте! — заповяда той.

Бяха необходими четирима здрави мъже за вдигането на един от сандъците.

— Качвайте се нагоре и останете на първо време в двора!

Алварес осветяваше отпред, а хората му мъкнеха след него шестте каси богата плячка. Когато стигна поста, запита:

— Усетихте ли нещо подозрително горе?

— Не.

— Тогава идвайте всички! Но угасете предварително фенерите и ги оставете!

Единствено Пантерата остави своя да гори и освети коридора и водещото нагоре стълбище. Установи, че всичко е спокойно и сигурно и угаси и своята светлина. Хората му го последваха навън, задъхани под тежкия товар. Стигнаха до зида, зад който минаваше път. Двамата мъже, поставени тук на пост, не бяха бездействали. Те бяха стъкмили с помощта на дървено магаре и няколко талпи една полоса, водеща от земята до горната част на зида. Алварес беше съобразил и се погрижил за всичко.

— Колата още ли не е тук? — попита той стражите.

— Чака отвън — отвърна единият.

— Чу ли се, когато пристигна?

— Не. Само конете изпръхтяха.

— В такъв случай бързо на работа, та да приключваме.

От другата страна на стената бе спряла една кола, запрегната с четири коня. Сандъците бяха отнасяни по дъските съвсем безшумно, но хората действаха с такава бързина, че не ги грозеше никаква опасност, дори и някой да се усъмнеше и дойдеше насам. Когато сандъците се намираха в колата, Пантерата даде заповед за потегляне. Един от подчинените се осмели да запита:

— Няма ли да вземем труповете на нашите хора, сеньор?

— Не — отвърна Алварес рязко. — Те ще останат там, също както и фенерите и тези дъски, та никой да не си помисли че самият англичанин е задигнал и избягал със сандъците. Така че, напред! Остава само колата да се измъкне благополучно от града.