Карл Май - Бенито Хуарес

— Но защо точно при французите?

— Защото са съотечественици на моя другар.

— Това действително е причина. Ама Базен не се нуждае от хора.

— Значи ездата ни е била напусто.

— Аха, сигурно ще е напусто, ако не приемете един добър съвет.

Така нареченият капитане бе загубил недоверието си.

— Един добър съвет човек изслушва на драго сърце. — вметна Мариано.

— Та, ето какво мога да ви кажа, къде веднага ще намерите служба. Тук, при нас.

— При вас? Хм! Че какви сте вие?

— Може би сте чували за Пантерата на Юга?

— Охо, повече от достатъчно.

— А за Кортейо?

— Не мога да се сетя веднага.

— Е, тия двамата обединиха сили, та Кортейо да стане президент.

— Heigh day. Човекът не изглежда да е глупав! — отсъди Унгер.

— Той вербува хора. Успее ли, всеки, който сега му служи, може да разчита на някое добро местенце или челно друго подобно. Нямате ли желание да постъпите?

— Хм. За тая работа все пак човек трябва предварително малко да поразмисли. И къде се намира сега тоя Кортейо?

— В хасиендата дел Ерина.

Унгер едва не подскочи, от изненада. Наложи се да извика цялото си самообладание, за да остане привидно спокоен. С Мариано беше същото.

— Дел Ерина? — запита Унгер. — Тя негов имот ли е?

— Позната ли ти е?

— Да. Преди години преспах там една нощ. Ама ио онова време притежателят па хасиендата. Мисля, че се казваше… казваше се… Арбелец. — подсказа човекът.

— Да, да, вярно! Арбелец. Да не е хвърлил петалата?

— О, не, но все пак нещо подобно.

— Не е мъртъв, ами подобно? Значи болен?

— Може и така да се каже. Ние просто му конфискувахме хасиендата. Кортейо получи къщата, а ние останалите всичко, което се намираше в нея.

— Caramba!

Очите на ловеца заискриха. С какво удоволствие би теглил един куршум в главата. Онзи обаче го разтълкува погрешно:

— Де да се беше паднало нещичко и на вас, а?

— Така е. И какво каза оня… оня Арбелец за цялата тази работа?

— Много нещо умно не надрънка, защото беше затворен.

— Затворен? — сепна се Унгер. — Истината ли казваш, сеньор?

— Да. Питай човека, който седи до мен.

Унгер замълча. Беше принуден да употреби цялата си енергия за укротяване на бушуващите чувства. Човекът, споменат от предводителя се обади:

— Да, аз трябваше да го заключа. Той ще умре от глад.

— По чия заповед? — попита Мариано, давайки си сметка за яростта па Унгер.

— На сеньорита Хосефа.

— Тя пък коя е? — направи се на неосведомен Мариано.

— Дъщерята на Кортейо.

— Тя в хасиендата ли е?

— Да. От няколко дни.

— И Кортейо?

— Не. Преди известно време напусна хасиендата.

— И накъде се запиля?

В този миг, привидно от далечината прозвуча крясъкът на кукумявка, осведомявайки двамата ловци, че спътниците им са наблизо.

— Искате да знаете твърде много. — рече капитане резервирано. — Вие сте чужденци. Постъпете при нас, пък после можете да питате!

— Е, да, но поне трябва да знаем накъде ще яздим!

— Бих могъл да ви кажа и това. Отивам до Рио Гранде дел Порто да понапердашим един англичанин, в случай, че не пожелае да се раздели с парите си.

Унгер стисна зъби и процеди едва чуто:

— Май трудничко ще ви се удаде!

— Как го рече? — учуди се капитана. — Не разбрах.

— Тогава ще бъда по-ясен. Върви в пъкъла, негоднико! — Той повече не можеше да се сдържа. Още докато изговаряше тези думи, измъкна светкавично револвера си и насочил цевта към слепоочието на капитане, натисна спусъка. Изстрелът проехтя и човекът се строполи мъртъв. Няколко секунди останалите стояха вцепенени. Това даде на Унгер време да изпрати още няколко куршума. Мариано също започна да гърми, следвайки примера на спътника си. Сетне обаче, сащисаните нехранимайковци сграбиха оръжията си и скочиха да отмъстят за неочакваното нападение. Но не стигнаха чак дотам тъй като в този миг прокънтя гласът на Стернау:

— Напред!

Двеста срещу петдесет — не е за чудене, че за миг бяха надвити.

— Защо стреля? — попита Стернау Унгер.

— Не чу ли какво разказа оня?! — гневеше се Гърмящата стрела.

— Не. Бях при конете и се върнах тъкмо, когато прозвуча първият ти изстрел. После дадох командата.

— Е, тогава нека ти кажа, че тези негодяи десетократно заслужават смъртта си. Нападнали са хасиендата дел Ерина и тикнали моя тъст в зимника.

Траперът трепереше от гняв. Стернау се изплаши.

— Вярно ли?

— Да. Главатарят на негодниците го разказа.

— Значи това е разбойническа банда? Мислех че са хора на Кортейо.