Карл Май: Бенито Хуарес

— Там е. — обади се вождът. — Да се разделим, така ще стане по-бързо.

— Къде ще се срещнем?

— Под дървото, до което стоим в момента, стига да не се засечем по-рано от другата страна.

— Как ще вървим?

— Ти надясно, аз наляво. Да опитаме, преди всичко, да узнаем къде са конете! Пръхтенето им може да ни издаде.

Миг по-късно апачът беше изчезнал. Стернау продължи да се промъква сам. Преминаваше безшумно от дърво на дърво и се ослушваше дали хората от лагера са още в движение или са насядали. Изглежда бе последното. Той приближи дотолкова, че видя ясно всичко пред себе си. Преброи петдесет души облечени п носията на страната, но имаха вид на хора, събрани от кол и въже от различни краища. Стернау легна на земята и запълзя напред, докато стигна толкова близо, че между него и тях оставаха само няколко дървета и можеше да чува всяка дума. Двама, които седяха недалеч от него, разговаряха високо помежду си.

— Аз пък ти казвам, че сме объркали пътя — рече единият.

— Глупости! Вече съм бил в тая местност и я познавам.

— Въпреки това щеше да е по-добре, ако бяхме поразпитали, а не да се осланяме само на теб. Какво ще каже сеньор Кортейо!

Стернау трепна като чу това име. Някакъв Кортейо ли имаше тук? Да не би техният враг Пабло?

— Кортейо? Я стига! — отговори другият с явно пренебрежение.

— Или пък неговата дъщеря, очарователната сеньорита Хосефа.

Стернау отново потрепна. Бяха споменали Кортейо и неговата дъщеря Хосефа.

— Какво ли пък ще ми влиза в работата — чу да казва другия.

— Струва ми се, че май си влюбен в нея, а? — прозвуча ухилено.

— Трябва да съм си изгубил акъла.

— Ама все носиш портрета й в себе си.

— Така, както и всички вие — да мога да удостоверя, че съм Heroic привърженик.

— Да, и да станеш министър, когато оня стане президент на Мексико.

— Я не се занасяй! Макар и да не съм по-глупав от останалите, а министър обикновено избират не измежду най-умните. Впрочем не е съвсем невъзможно той да постигне нещо. Защо ли тръгна на север?

— Ами най-напред, за да отмъкне парите на оня англичанин.

— И пушките.

— Които са предназначени за Хуарес, ха-ха-ха. Запотекът здравата ще освирепее, като разбере, че противникът му го е изпреварил.

Стернау вече бе чул достатъчно, за да се ориентира в нещата. Ето защо запълзя обратно към дървото, под което трябваше да се срещне с апача. За някой друг би било трудничко да го открие сред тоя мрак. Но не е и за вярване какво умение притежава в това отношение един опитен ловец. Той е ръководен от един първичен инстинкт, който в много случаи оказва прекрасна помощ на острия ум. Не се наложи да чака дълго и Мечешко сърце приближи.

— Моя брат може да тръгва. — прошепна той.

Те се измъкнаха от гората на открито в прерията, която вече също тънеше в мрака на нощта.

— Пет пъти по десет мъже. — произнесе апачът.

— И аз преброих точно толкова. — извести Стернау — А конете?

— Вързани са в гората на два пъти повече от десет пъти по десет крачки от огъня.

— Моят брат подслуша ли хората? Чу ли той нещо важно?

— Един говореше за някакъв хасиендеро, който бил осъден да умре от глад. Каза, че постоянно вижда пред себе си лицето на затворника.

— Нехранимайкото сигурно е подхванал някое злодеяние и сега съвестта го терзае. Нещо друго иначе чу ли моят брат?

— Не. Трябваше да потърся животните и после дойдох при теб.

— Да вървим тогава бързо при нашите.

— Моят бял брат повече ли е подслушал от своя червен приятел? запита апачът, докато крачеха нататък.

— Да, много повече. Ще го съобщя на Хуарес, тогава ще го чуе и моят брат.

Мечешко сърце се задоволи. След късо време се натъкнаха на своите хора, които ни очакваха с нетърпение.

— Открихте ли ги? — осведоми се Хуарес.

— Да, много лесно. Говореха толкова високо в гората, че се чуваха отдалеч. — отговори Стернау — Привърженици на Кортейо са.

Сега ги информира какво беше подслушал.

— В такъв случай трябва непременно да ги заловим! — реши Хуарес.

— Да. И добре стана, че се отказахме да ги настигнем в прерията и да питаме за намеренията ям. Нямаше да узнаем нищо. Кога ще пожелаете да ги спипаме?

— Колкото е възможно по-скоро. Не бива да губим време, нали фактически срещата ни със сър лорд Дридън ще се състои още тази вечер.

— В такъв случай ще помоля за заповедите ви.

— Аз не съм военен и още по-малко ловец. Предоставям всичко на Вас.

— Тогава Ви моля конете да останат тук, където ще намерят по-добра паша. В гората, освен, че няма какво да пасат, могат да ни издадат. Ще ги вържем за колчета и е достатъчно да оставим десет души да ги пазят. Останалите ще се разделим. Половината ще водя аз, другите Мечешко сърце, тъй като ние двамата познаваме добре бивака. Ще ги обкръжим, а останалото ще дойде от само себе си.