Карл Май - Бенито Хуарес

Човекът с пламенно патриотично сърце и желязна воля даде съответната заповед на индианците. Незабавно до всеки офицер застана по един от тях и освобождавайки устата с лявата ръка, с дясната изтегли ножа си, готов за удар. Сетне Хуарес напусна стаята и се отправи към караулното помещение. Там лежаха вързани по пода тридесетина войници. Стернау седеше до масата в очакване на президента. Край него и отчасти в коридора стояха апачите, очаквайки мълчаливо продължението на събитията.

При влизането на Хуарес Стернау се надигна.

— Толкова бързо ли приключих! е, сеньор? — учуди се той.

— Да съм приключил? О, не! — рече ядно запотекът. — Отстраних се, за да могат французите необезпокоявани да обсъдят помежду си нещата.

— Предоставил сте им избор?

— Да. Не желая името ми да се опетнява по начина, по който опетниха своето моите врагове.

— Мога ли да попитам какъв избор сте им оставили?

— Или офицерите да бъдат удавени на определеното за заложниците лобно място, а гарнизонът разстрелян или, да се изтеглят към Главната квартира с обещанието да не се бият повече против мен.

— Тежък избор. Мисля, че сеньорите ще направят опит за преговори.

— Няма да допусна такъв опит. Дадох им десет минути да решат и няма да добавя секунда повече. Справедливостта налага това предопределение. Ще бъде ли възможно изпълнението по същото време?

— Да. Изявявам готовност с помощта на двадесет апачи да отведа офицерите до реката, без някой да забележи.

— Сеньор, толкова способен мъж, като вас рядко се среща. Ако е по силите ми да Ви бъда полезен, знайте че съм на Ваше разположение, в който и да е час.

— Ще го имам предвид, и то още на момента, сеньор.

— О! Имате някакво желание?

— Да, при това много настойчиво. Осъдените на смърт хора се намират в ужасно положение. Наш дълг е да ги освободим час по-скоро от смъртния страх.

— Те къде се намират?

— Не зная, но веднага ще попитам вратаря.

— Сторете го! А ето че изтекоха девет минути и половина.

Трябва да се качвам горе.

Хуарес се отдалечи, а Стернау потърси вратаря. Онзи седеше в своята стая със съпругата си в тревожно очакване. Емилия беше при тях.

— Как стоят нещата, сеньор Стернау? — попита бързо последната, когато го видя да влиза.

— Добре, надявам се. — отговори й той. И когато се обърна към вратаря, продължи: — Къде са тикнали затворниците, които трябваше да бъдат разстреляни? В затвора?

— Не. Бяха там до вчера вечерта. Когато се стъмни ги докараха тук, понеже има караул и по-лесно могат да бъдат пазени.

— Значи тук в кметството? Това е много добре. В кое помещение?

— В едно сводесто подземие, където са приковани към стените.

— Има ли пазачи при тях?

— Да. Заедно с тях са заключени пет войника и трима френски военни свещеници.

— Френски свещеници? Каква жестокост! Осъдените на смърт са пожелали да се изповядат и да им опростят греховете. Ама тук изповедникът и изповядващият се надали могат да се разберат. Ще отида да взема няколко апачи, след което ще ме заведете долу в затвора!

След късо време Стернау доведе десетина индианци, снабдени с ремъци за връзване. Слязоха по едни каменни стъпала и стигнаха до яка желязна врата, съоръжена с две масивни резета.

— Има ля някаква светлина в подземието? — прошепна Стернау на ключаря.

— Да, сеньор.

— Тогава угасете или затворете фенера си! Светлината му в противен случай би издала моите индианци, а е по-добре да бъдат разпознати, когато за войниците ще е твърде късно.

Ключарят пъхна фенера в джоба и избута резетата. Когато отвори вратата, пред тях се разкри просторно помещение, оскъдно осветено от висяща от потона лампа. Десетима индианци се шмугнаха в този полумрак. Един, втори… четвърти, пет високи крясъка прозвучаха почти едновременно; последва някакво шумолене и приглушен шум, после настана тишина.

— Уф! — обади се един от индианците.

Искаше да каже, че са си свършили работата. Стернау влезе и помоли вратаря да извади пак фенера си. Онзи го стори и сега можеха да се огледат по-добре «квартирантите» на помещението. По стените наоколо имаше забити куки, за които бяха вързани с въжета затворниците. Здраво завързани лежаха на земята и петимата войници и тримата духовни.

— Освободете заложниците, — нареди Стернау — но така, че да не се повредят въжетата, ще ни послужат за други хора!

— Santa Madonna! Да не би вече да ни откарват на дръвника? — запита един мексиканец.

— Не! Вие сте свободни! — отговори Стернау.