Карл Май - Олд Шуърхенд II

— Дали съм я играл аз или мечката, е все едно, стига само някой да я е изиграл! Освен това изобщо не разбирам от къде на къде от нашата сватба се отплесна да говориш за мечката! Я кажи нещо по-свястно, кажи например какво ще правим с «генерала», когато ни падне в ръцете!

— Нищо по-лесно от това!

— Е?

— Ще му платим със същата монета. Също ще го заклещим в ствола на някое дърво. Според мен напълно си го е заслужил.

— Аз, разбира се, ти давам право. С най-голямо блаженство ще помагам да направим подходяща цепнатина в някой ствол, където той ще пропее още по-хубаво от Олд Уобъл, онзи клетник. Ще го заклещим и това е!

Чувството за справедливост на двамата приятели ги доведе до повелята на Стария завет, а също и до закона на пустинята, на който се подчиняват бедуините: зъб за зъб, око за око, кръв за кръв. С изключение на Хамердал и Холбърс сред нас не се намираше друг човек, който да няма сметки за уреждане с тъй наречения «генерал». Мато Шако искаше да му потърси сметка за убийство и грабеж с измама. Тресков го търсеше заради други престъпления. Да не говорим за Винету и мен. Ами Апаначка и Колма Пуши? На тях двамата «генералът» дължеше много повече, отколкото на всички други взети заедно. Защото за мен вече нямаше никакво съмнение, че само той и никой друг бе тъй дълго търсеният Дан Етърс. Фактът че не му липсваха зъби, а често се споменаваше за два липсващи зъба, не можеше да ме заблуди, понеже съществуват и изкуствени зъби, имало ги е още при древните египтяни. Но ми се струваше направо невероятно, че тази мисъл не бе хрумнала никому, не бе хрумнала дори и на Олд Шуърхенд. Бях толкова сигурен, че Етърс ще ни падне в ръцете, че отсега обмислях какво наказание да му наложим.

Малко по-късно ме извикаха при Колма Пуши и мога да кажа, че по време на ездата си говорихме и разказвахме толкова много, имаше толкова много въпроси и отговори, както рядко се е случвало. Така измина следобедът и се свечери.

Все още нямахме намерение да спираме, защото луната бе изгряла на небето и преди да залезе, щеше да ни свети поне още половин час. А през това време можехме да продължим ездата.

Слънцето бе вече отдавна изчезнало, когато свърнахме в една от онези долини със съвсем полегати склонове, които придават на «парка» на Сан Луис толкова своеобразен релеф. И тогава забелязахме някаква диря, водеща точно в нашата посока. След като я огледахме, се оказа, че е оставена от три коня и в никакъв случай не бе по-стара от един час. Веднага си помислих за жреца, жена му и техния товарен кон. Както разбрах от погледа, който ми хвърли, на Винету му бе хрумнала същата мисъл. Пак ни предстоеше вълнуваща сцена!

Пришпорихме конете и мълчаливо продължихме ездата. Силно приведен напред, Винету «висеше» отстрани на седлото, за да не изпуска следите из очи, но само след десетина минути не можехме вече да ги различаваме. Вярно, че луната пръскаше мъжделива светлина, но тя не бе достатъчна. И тъй двамата с Винету слязохме от конете. Дадохме юздите им на другите да ги водят и вървейки начело, от време на време се навеждахме съвсем ниско над земята, за да се убедим дали все още има някакви отпечатъци. Тъй измина около половин час и луната взе да залязва. Не беше ли по-добре да спрем на това място да бивакуваме и рано сутринта отново да тръгнем по следата?

Още докато ни занимаваше този въпрос, усетихме миризма на изгоряло, която лекият ветрец довя до нас. Изглежда, огънят, откъдето тя идваше, бе току-що запален, иначе щяхме да я надушим по-рано. Помолихме нашите спътници да ни чакат и двамата безшумно продължихме. Не след дълго от дясната страна на долината се натъкнахме на малка полянка, засенчвана от короните на дърветата и точно там гореше огънят. Легнахме на земята и запълзяхме напред, защото забелязахме три коня и двама души, седнали край огъня, но не ни бе възможно по-подробно да ги различим. Когато се приближихме достатъчно, разбрахме кои са. Винету прошепна:

— Уф! Жрецът и неговата скуоу!

— Да, те са, точно както си мислехме — потвърдих и аз.

— Ще ги пленим ли?

— Както иска моят брат.

— Ако ги заловим, ще се измъчим да ги мъкнем с нас, но оставим ли ги да продължат пътя си, е възможно пак да офейкат. Не е ли по-добре да ги пленим?

— По-добре е. Ще доведем ли първо и другите?

— Не. Веднага ще го сграбчим така, че да не може да се съпротивлява.

Промъкнахме се толкова близо до огъня, колкото бе възможно, без да ни забележат. Жената се хранеше, а междувременно мъжът мързеливо се беше изтегнал в тревата.