Карл Май - Крюгер Бей

— Да. Ние обградихме войниците в развалините, недалеч от които има извор. Войниците станаха наши пленници, но колагасъ и приятелят му бяха свободни. Веднъж чужденецът отиде да пие вода от извора, после си изми ръцете, краката и лицето и тогава един от нашите хора забеляза, че на всеки крак той имаше по шест пръста.

— Това е много важно за мен! Сега ще си призная нещо, което не знае дори и моят приятел, Повелителя на войската, а именно, че дойдох тук, за да спася Бащата на дванайсетте пръстта от смърт.

— Какво? — попита Крюгер Бей. — ти си знаел, че той ще бъде убит?

— Предполагах го. Става дума за един престъпен план, който се привежда в изпълнение колкото рафинирано, толкова и находчиво. Чуйте го!

Разказах на Повелителя на войската и на шейха онова, което бе необходимо да знаят. Думите ми силно развълнуваха Крюгер Бей.

— Какви лукави кроежи, каква безкрайна низост! Ако беше проговорил по-рано, щяхме да побързаме и щяхме да пристигнем тук по-рано. И тогава Бащата на дванайсетте пръстта нямаше да е мъртъв.

— Хич не си го мисли! Никак не сме се бавили и изобщо нямаше как да яздим по-бързо. А дори и да е било възможно да пристигнем тук един ден по-рано, това далеч не означава, че клетият Смол Хънтър щеше да остане жив.

— И въпреки всичко твърдя, че трябваше да проговориш!

— Не биваше. Ако исках да те посветя в цялата работа, трябваше да ти кажа, че колагасъ е избягал убиец, нали? Е да.

— Той беше твой любимец. Спомняш ли си нашия разговор в Бардо? Започнах да говоря за него, но още при първите думи, с които се опитах да разклатя доверието ти към колагасъ, ти се ядоса.

— И въпреки това не биваше да мълчиш. Ти си мой приятел и все пак може би щях да те изслушам!

— Не, нямаше, защото се беше доста разлютил. А дори и да ме беше изслушал едва ли щях да успея да ти отнема доверието в този човек. Да, даже мога да твърдя, че щеше да е опасно за плановете ми да те посвещавам във всичко.

Той наведе глава, и след като мълча известно време, каза:

— Искреността ме принуждава да призная, че вероятно щях да направя нещо, за да ти попреча. Не крия, че изпитвах симпатии към този мерзавец.

— А сега, о шейх, ни кажи какво знаеш за смъртта на Бащата на Дванайсетте пръста! Колагасъ зле ли се отнасяше с него?

— О не! Държеше се много дружелюбно с чужденеца. Но нали това е било част от плана, скроен срещу него. Трябвало е да приспи бдителността му. Бивакувахме в теснината. Завчера след вечерната молитва двамата излязоха от лагера и отидоха до едно място, намиращо се между пленените войници и конете. По едно време чухме изстрел. Не беше силен, приличаше на изстрелите от онези малки чуждестранни пистолети, които имат шест куршума, ала само една цев. После колагасъ се върна в бивака и ни донесе вестта, че приятелят му току-що се бил застрелял.

— Спомена ли някаква причина?

— Да. Каза, че приятелят му бил уморен от живота.

— Забелязахте ли някакви следи от меланхолия в младия човек?

— Не. През малкото дни, които прекара заедно с нас, лицето му винаги бе ведро и весело. Често ни разсмиваше с шегите си.

— Това разбира се никак не може да се свърже с мнимото му отчаяние и мрачно настроение.

— Колагасъ твърдеше, че приятелят му отдавна бил уморен от живота и вече няколко пъти правил опити да се самоубие. Поради тази причина той не го изпускал от очи.

— Продължавай! Какво направихте при вестта за мнимото самоубийство?

— Наредих да запалят факли от палмово лико. После се отправихме към мястото където лежеше мъртвецът.

— Наистина ли беше мъртъв? Ти убеди ли се със собствените си очи?

— Не, защото според нашата вяра при допира си с труп ние се омърсяваме. Ако мъртвецът беше от нашите хора, тогава щеше да е съвсем друго, но той бе чужденец, защо ни трябваше да си цапаме ръцете с него?

— Погребахте ли го?

— Да, колагасъ свърши това.

— Никой ли не му помагаше?

— Никой, именно заради омърсяването. А и той не ни помоли да му помогнем.

— Кога стана това?

— Вчера. Когато ви доведоха при мен като пленници колагасъ тъкмо тогава се появи. Той идваше от гроба. Все още не беше готов. Малко по-късно докато ви отвеждахме в шатрите ви той го довърши.

— Ти видя ли раната от куршума?

— Да. Смъртоносният метал бе проникнал в сърцето. Нима смяташ подобни подробности за толкова важни, че ме питаш за тях?

— За мен са изключително важни. Незабавно трябва да отида при гроба и те моля да дойдеш с мен!

Той прояви готовност и след като даде някои разпореждания за бивака, поехме към въпросното място. Крюгер Бей, Винету и Емъри ни придружаваха. Пътем попитах шейха за следното: