Карл Май - Крюгер Бей

Офицерът, който командваше този ескадрон, изпрати вестоносци и половин час по-късно цялата наша конница се събра при северната страна на планината. Не след дълго плененият доскоро ескадрон на Мелтън получи от бедуините своите коне и оръжия.

Беше станало вече четири часа по местното време, а по западноевропейското — около десет часа сутринта, когато церемонията по сключването на мира свърши. Начело с шейха си, с Крюгер Бей и Емъри улед аярите излязоха на коне от теснината и бяха поздравени с три залпа от едно поделение на нашата конница. В отговор те също изстреляха пушките си. Емъри се беше погрижил за пренасянето на Колагасъ Мелтън. Тъй като негодникът не можеше повече да се преструва, че е в безсъзнание, реши да си сложи друга маска. Външният му вид беше ужасен. Ако лицето му бе разранено още от миналия ден при двукратното му падане на земята, то сега към всичко това се прибавяха и последиците от моя удар с приклад. Вярно че с него му бяха избити само два зъба, но след време и долната му челюст се беше подула също както преди това и горната. Изглежда и езикът му беше пострадал. Съвсем скоро го установих и със слуха си, тъй като негодникът бе доведен при мен и шейхът ми го предаде с всички формалности, както се предвиждаше в условията на вече сключения мир. Шейхът каза няколко кратки думи, ала разгневеният Мелтън му крясна:

— Какво? Предаваш ме в ръцете на този човек?

— Принуден съм — отвърна бедуинът — това е едното от условията на сключения мир.

— Но нали ми обеща свободата?! Ако не си изпълниш обещанието, значи си позорен лъжец и безчестен предател!

Всъщност той беше прав. Сигурно същото си каза и шейхът, защото само така можех да си обясня спокойствието, с което той посрещна тази обида. Впрочем и без друго шейхът нямаше да може да вземе думата, понеже след като Мелтън млъкна, ядосаният Крюгер Бей веднага му кресна:

— Негоднико, какво дръзна да кажеш? Дръзна да говориш за лъжи и предателство, а? Укоряваш шейха, че като твой съюзник не е постъпил почтено към теб. Ами аз какво бях за теб? Нима само съюзник? Бях твой благодетел, твой закрилник, твой приятел. Отнасях се към теб като към свой син! И как ми се отплати? От Тунис ме подмами тук да вляза в този капан. За това ще наредя да те обесят. Махнете го този Юда оттук!

— Чакай! — помолих го аз. — Ако гледаш на него като на твой пленник, ще трябва да заявя, че имам по-стари права над него!

— Но те не са по-големи от моите!

— Възможно е, но трябва да го разпитам за много важни неща.

— Няма да ти преча.

— Добре! Тогава те моля само да наредиш да го вържат тъй здраво и толкова добре да го охраняват, че да му е абсолютно невъзможно да избяга.

— Не се тревожи! Това куче няма да ми офейка. Можеш да си сигурен. Стегнете по-яко ръцете и краката му, а после го вържете за забит в земята кол!

Заповедта беше отправена към стария Селям и той побърза да я изпълни. Тогава шейхът Мубир бен Зафа се обърна към Крюгер Бей с думите:

— Господарю, имаш право като наричаш това куче Юда Искариотски. И аз го нарекох вече така.

— А имаше ли някакъв повод? И към тебе ли се е отнесъл безчестно?

— Мен не може да излъже. Но той предаде теб. Ти беше мой враг. Ти дойде да воюваш срещу нас. Затова се съгласих с предложението му да те пленим. Беше ми много изгодно, ала не ми пречеше да го смятам за истински Юда и да го презирам с цялото си сърце. Но той постъпи по същия начин и с един друг човек.

— Кой е той?

— Негов спътник.

При тези думи аз бързо се намесих:

— Точно за този човек трябваше да разпитам. Познавам го и се опасявам, че пътуването му дотук се е оказало съдбоносно за него. Къде се намира сега?

— Ей там в прохода.

— В прохода ли? Небеса! Там няма вече никакви хора, поне живи няма! Значи е мъртъв, така ли?

— Да.

— Убит ли е?

— Така мисля.

— От колагасъ?

— От него!

— Как се казваше този човек?

— Не знам истинското му име. Колагасъ го наричаше свой приятел. Винаги го заговаряше с «драги приятелю». — Но нали все пак е трябвало да се обръщате към него с някакво име.

— Обръщахме се. Както знаеш, ние имаме привичката да наричаме чужденците, чиито имена не знаем или пък трудно изговаряме, с прозвища, дадени им според някои техни качества или особености, отличаващи ги от другите хора. И на този млад чуждоземен също дадохме подобно име — Абу тна’шар усба. [29] Бащата на дванайсетте пръста — Б. нем. изд.

— Защо? Да не би да е имал дванайсет пръста на краката, което наистина се случва с някои хора?